— А господин дю Валон? — попита Атос.
— О, той е съвсем друго. Признавам, че е опасен благородник. В първия ден издъни всички врати само с рамото си и аз мислех, че ще излезе от Рюей, както Самсон е излязъл от Газа. Но след това настроението му се промени като на д’Артанян. Сега не само свикна със затворничеството си, но се и шегува с него.
— Толкова по-добре — каза Атос, — толкова по-добре.
— Нима очаквахте нещо друго? — попита Коменж. Той сравни казаното от Мазарини за затворниците му
с казаното от граф дьо Ла Фер и почувствува известно безпокойство.
От своя страна Атос помисли, че сигурно тая промяна в настроението на приятелите му се дължи на някой план, замислен от д’Артанян. И тъй като не искаше да им навреди, като ги превъзнася, той отговори:
— От тях ли? Те са буйни глави; единият е гасконец, другият — пикардиец; двамата пламват лесно, но гаснат скоро. Вие сам видяхте това и разказаното от вас само потвърждава мнението ми.
Така мислеше и Коменж. Ето защо той се оттегли успокоен и Атос остана сам в просторната стая, където, според заповедта на кардинала, се отнасяха с най-голямо уважение към него.
Впрочем за да добие пълна представа за положението си, той очакваше прословутото посещение, обещано лично от Мазарини.
XXV. УМЪТ И СИЛАТА
Сега да преминем от оранжерията в ловджийския павилион.
В дъното на двора, където зад портик с йонийски колони се виждаха кучкарниците, се издигаше продълговата сграда, която сякаш протягаше ръка към другата ръка,: оранжерийния павилион, и образуваше с нея полукръг, обхващащ парадния двор.
Именно в тоя павилион, в приземния етаж, бяха затворени Портос и д’Артанян, като споделяха дългите часове на пленничеството си, еднакво омразно и на двамата.
Д’Артанян се разхождаше като тигър, с неподвижен поглед, и от време на време ръмжеше глухо, като минаваше покрай решетката на един широк прозорец, който гледаше към задния двор.
Портос седеше мълчаливо, все още под впечатлението на разкошния обяд, остатъците на който току-що бяха прибрани.
Единият сякаш не беше с ума си, а размисляше; другият наглед размисляше дълбоко, а всъщност спеше. Само че сънят му бе кошмарен, което можеше да се забележи по тежкото му прекъслечно хъркане.
— Ето денят преваля — каза д’Артанян. — Навярно е към четири часа. Скоро ще станат сто осемдесет и три часа, откак сме тук.
— Хм! — промърмори Портос вместо отговор.
— Чувате ли, вечен сънливецо? — каза д’Артанян, раздразнен, че някой може да спи денем, когато самият той
едва можеше да заспи нощем.
— Какво? — попита Портос.
— Това, което казах.
— А какво казахте?
— Казвам, че скоро ще станат сто осемдесет й три часа, откак сме тук — повтори д’Артанян.
— Сам сте виновен за това — каза Портос.
— Как? Аз ли съм виновен?
— Да, предлагах ви да си отидем.
— Като махнем едно от железата на решетката или издъним някоя врата?
— Разбира се.
— Портос, хора като нас не си отиват просто и обикновено.
— Бога ми — каза Портос, — аз бих си отишъл просто и обикновено, макар че вие презирате много тая простота и обикновеност.
Д’Артанян сви рамене.
— И после — рече той — не е достатъчно само да излезем от тая стая.
— Мили приятелю — каза Портос, — днес май че сте в малко по-добро настроение от вчера. Обяснете ми защо не е достатъчно само да излезем от тая стая?
— Защото, като нямаме оръжие, като не знаем паролата, няма да направим и петдесет крачки в двора, без да се сблъскаме с някой часовой.
— Е, какво? Ще убием часовоя и ще вземем оръжието му.
— Да, но преди да умре (швейцарците не умират лесно), той ще извика или най-малкото ще изохка, което ще привлече войниците от караулното помещение; ще ни преследват и ще ни уловят като лисици, нас, лъвовете, и ще ни хвърлят в някой подземен затвор, където дори няма да имаме утехата да виждаме това ужасно сиво небе на Рюей, което толкова прилича на тарбското небе, колкото луната на слънцето. Дявол да го вземе! Ако имахме някой човек навън, който да ни даде сведения за нравствената и физическата топография на тоя замък, за това, което Цезар наричал „нрави“ и „местности“, както са ми разказвали … Е, като си помисли човек, че в продължение на цели двайсет години, през които не знаех какво да правя, не ми хрумна нито веднъж да употребя малко от свободното си време за изучаване на Рюей!
— Какво от това? — каза Портос. — Все пак можем да си отидем.
— Мили мой, знаете ли защо майсторите сладкари не работят никога собственоръчно?
— Не — отговори Поргос, — но ще ми бъде драго да узная.