— Защото се страхуват да не би пред чираците си да препекат някои торти или да развалят някои кремове. После? — После ще станат за подигравка, а майсторите сладкари не трябва да стават никога за подигравка.
— А какво общо имат майсторите сладкари с нас?
— Това, че в нашите приключения ние не трябва да претърпяваме никога неуспех и да даваме повод за подигравки. Последния път в Англия се провалихме, бяхме разбити и това е петно за доброто ни име.
— А кой ни разби? — попита Портос.
— Мордаунт.
— Да, но ние удавихме господин Мордаунт.
— Зная го добре и това ще ни реабилитира малко в очите на потомството, ако обаче потомството се заеме с нас. Но слушайте, Портос: макар че господин Мордаунт не беше за пренебрегване, господин Мазарини ми се струва много по-силен от господин Мордаунт и ние няма да го удавим толкова лесно. Следователно да си отваряме очите на четири и да пипаме здраво, защото — прибави д’Артанян с въздишка — ние двамата струваме може би колкото осем други, но не струваме колкото ония четирима, които познавате.
— Така е — потвърди Портос, като отговори с въздишка на д’Артаняновата въздишка.
— И така, Портос, правете като мене, разхождайте се надлъж и нашир, докато получим известие от приятелите ни или ни хрумне някоя добра идея. Но не спете вечно, както правите: нищо не затъпява ума така, както сънят. Колкото за това, което ни чака, то може би не е тъй
лошо, както мислехме в началото. Не вярвам, че господин Мазарини смята да ни отсече главите, защото не могат да ни отсекат главите без процес, а процесът ще вдигне
шум, шумът ще привлече нашите приятели и тогава те
ще спрат плановете на господин Мазарини.
— Колко добре разсъждавате! — каза Портос с възхищение.
— Да, не лошо — отговори д’Артанян. — И после, знаете, ако не ни дадат под съд, ако не ни отсекат главите, трябва да ни пазят тук или да ни преместят на друго място.
— Да, непременно трябва — рече Портос.
— В такъв случай невъзможно е тая опитна хрътка Арамис и тоя умен благородник Атос да не открият убежището ни; тогава, бога ми, ще бъде време да действуваме.
— Да, още повече, че тук не е съвсем лошо; с изключение на едно нещо обаче.
— Какво?
— Забелязахте ли, д’Артанян, че три дни подред ни дават овнешко печено?
— Не, но ако това се случи четвърти път, ще се оплача; бъдете спокоен.
— А понякога ми е жал, че не съм си у дома; доста отдавна не съм виждал замъците си.
— Ех, забравете ги временно; после ще ги намерим, само ако господин Мазарини не заповяда да ги сринат.
— Мислите ли, че е способен на тая тирания? — разтревожено попита Портос.
— Не, такива неща можеше да прави само предишният кардинал. Сегашният е много малодушен, за да се реши на такова нещо.
— Вие ме успокоявате, д’Артанян.
— В такъв случай помъчете се да изглеждате весел като мене; да се шегуваме с пазачите; да заинтересуваме войниците, щом не можем да ги подкупим; ласкайте ги повече, Портос, когато се приближат до решетките ни. Досега вие им показвахте само юмрука си и колкото по-внушителен е той, Портос, толкова по-малко е привлекателен за тях. Ах, всичко бих дал, за да имам само петстотин луидора!
— И аз бих дал сто пистола — каза Портос, като не желаеше да остане назад от д’Артанян по щедрост.
Точно на това място в разговора влезе Коменж, предшествуван от един сержант и двама души, които носеха вечерята в една кошница, пълна със съдове и чинии.
XXVI. УМЪТ И СИЛАТА (Продължение)
— Ето на! — рече Портос. — Пак овнешко!
— Драги господин дьо Коменж — каза д’Артанян, — трябва да знаете, че приятелят ми, господин дю Валон, е решил да прибегне до крайни мерки, ако господин Мазарини упорствува да го храни с такова месо.
— Заявявам дори — прибави Портос, — че няма да ям и другите яденета, ако не изнесат това месо.
— Изнесете овнешкото — рече Коменж, — искам господин дю Валон да вечеря сладко, още повече, че имам да му съобщя една новина, която, уверен съм, ще му отвори апетита.
— Да не би господин Мазарини да е починал? — попита Портос.
— Не, дори за мое крайно съжаление трябва да ви кажа, че се радва на чудесно здраве.
— Толкова по-зле — каза Портос.
— А каква е тая новина? — запита д’Артанян. — В затвора новината е тъй рядък плод, че вие, надявам се, ще извините нетърпението ми, нали, господин дьо Коменж? Още повече като ни дадохте да разберем, че новината е хубава.
— Ще ви бъде ли приятно да узнаете, че господин граф дьо Ла Фер е добре? — попита Коменж.
Малките очички на д’Артанян се отвориха до немай-къде.