— Ще ми бъде ли приятно! — извика той. — Ще ми бъде нещо повече от приятно, ще бъда щастлив!
— Е добре, той ми поръча да ви поднеса почитанията си и да ви кажа, че се радва на добро здраве.
Д’Артанян едва не подскочи от радост. Бърз поглед предаде мисълта му на Портос: „Ако Атос знае де сме — казваше тоя поглед, — ако ни поднася почитанията си, тогава той ще започне скоро да действува“.
Портос не беше голям майстор в разбирането на погледите; но тоя път разбра, защото при името на Атос си помисли същото, като д’Артанян.
— Но вие казвате, че господин граф дьо Ла Фер ви поръча да поднесете почитанията му на господин дю Валон и на мене — попита гасконецът нерешително.
— Да, господине.
— Значи го видяхте?
— Разбира се.
— Де… ако това не е нескромен въпрос?
— Много близо оттук — отговори Коменж с усмивка.
— Много близо оттук! — повтори д’Артанян и очите му заблестяха.
— Толкова близо, че ако прозорците към оранжерията не бяха зазидани, вие бихте могли да го видите от мястото, на което стоите.
„Той обикаля в околностите на замъка“ — помисли си д’Артанян.
И прибави гласно:
— Срещнахте го на лов? Може би в парка?
— Не, по-близо, много по-близо. Ето тук, зад тая стена — рече Коменж, като удари по стената.
— Зад тая стена? А какво има зад тая стена? Тук ме доведоха през нощта, така че, дявол да ме вземе, ако,зная де се намирам.
— Е добре, предположете едно нещо — каза Коменж.
— Ще предположа всичко, каквото желаете.
— Предположете, че на тая стена има прозорец.
— Е. тогава?
— Тогава от тоя прозорец вие бихте видели господин граф дьо Ла Фер на неговия прозорец.
— Значи господин граф дьо Ла Фер живее в замъка?
— Да.
— Като какъв?
— Също като вас.
— Атос е затворник?
— Както знаете — каза Коменж със смях, — в Рюей няма затворници, защото няма затвор.
— Шегата настрана, господине! Значи Атос е арестуван?
— Вчера, в Сен Жермен, когато излизаше от кралицата. Ръцете на д’Артанян се отпуснаха безсилно. Сякаш го
удари гръм.
Бледина премина като бял облак по мургавото му лице и почти веднага изчезна.
— Затворник! — механично каза той.
— Затворник! — повтори след него отчаяно Портос. Изведнъж д’Артанян вдигна отново глава и в очите му
блесна мълния, която не забеляза дори Портос. След тоя бегъл блясък последва предишното отчаяние.
— Стига, стига — рече Коменж, който чувствуваше истинска привързаност към Д’Артанян, откак гасконецът го
изтръгна от ръцете на парижаните в деня, кога го арестуваха Брусел. — Хайде, не се отчайвайте, съвсем не исках да ви донеса тъжна новина. В сегашната война всички ние не сме много сигурни за свободата си. Вместо да се Отчайвате, смейте се на слепия случай, който приближава приятеля ви до вас и до господин дю Валон.
Но тия думи не подействуваха никак на д’Артанян, който остана мрачен.
— А как изглеждаше? — попита Портос, който заговори, като видя, че д’Артанян престана да поддържа разговора.
— Много добре — отговори Коменж. — Най-напред изглеждаше силно отчаян като вас; но когато узна, че господин кардиналът се готви да го посети довечера …
— А! — извика д’Артанян. — Господин кардиналът се готви да посети граф дьо Ла Фер?
— Да, той поръча да го предупредя за това и господин граф дьо Ла Фер, щом научи новината, ме натовари да ви кажа, че ще се възползува от тая милост на кардинала, за да защити вас и себе си.
— Ах, милият граф! — извика д’Артанян.
— Хубава работа — промърмори Портос, — голяма милост! Пусто да остане! Господин граф дьо Ла Фер, родът на който е в роднински връзки с родовете Монморанси и Роан, стои по-високо от господин Мазарини.
— Все едно — възрази д’Артанян с най-гальовен глас, — ако поразмислим добре, мили дю Валон, това е голяма чест за граф дьо Ла Фер и особено това ни дава големи надежди. Едно посещение! И дори според мене това е тъй голяма чест за един затворник, щото мисля, че господин дьо Коменж се лъже.
— Как? Аз се лъжа?
— Ме господин Мазарини ще посети граф дьо Ла Фер, а граф дьо Ла Фер ще бъде повикан от господин Мазарини.
— Не, не, не — възрази Коменж, който желаеше да предаде нещата в истинския им вид. — Чух много добре какво ми каза кардиналът. Той лично ще посети граф дьо Ла
Фер.
Д’Артанян се опита да улови погледа на Портос, за да узнае дали другарят му разбира цялата важност на това посещение, но Портос дори Не гледаше към него.
— Значи господин кардиналът има навик да се разхожда в оранжерията си? — попита д’Артанян.
— Всяка вечер се затваря в нея. Навярно там обмисля държавните работи.