— В такъв случай — каза д’Артанян — започвам да мисля, че негово високопреосвещенство ще удостои граф дьо Ла Фер с посещение; при това навярно той ще отиде там
не сам.
— Не, не сам, а с двама войници.
— И ще говори по работа пред две външни лица?
— Войниците му са швейцарци от малки кантони и разбират само немски. Но по всяка вероятност те ще го чакат на вратата.
Д’Артанян заби ноктите в дланите на ръцете си, за да запази на лицето си само израЗа, който в дадения момент смяташе за подходящ.
— Все пак нека господин Мазарини се предпазва малко и нека не влиза сам при граф дьо Ла Фер — каза д’Артанян, — защото граф дьо Ла Фер е навярно силно разярен.
Коменж се разсмя.
— Хайде де, може да се помисли, че сте човекоядци! — рече той. — Господин граф дьо Ла Фер е учтив, при това няма оръжие; при първия вик на негово високопреосвещенство двамата войници, които го придружават непрекъснато, ще се притекат.
— Двама войници — повтори д’Артанян, сякаш се мъчеше да си спомни нещо, — двама войници, да … Значи ето защо всяка вечер чувам да викат двама души и виждам как понякога те по половин час се разхождат под прозореца ми.
— Точно така: те чакат кардинала или по-скоро Бернуен, който ги вика, когато кардиналът излезе.
— Снажни мъже, бога ми! — забеляза д’Артанян.
— Те са от полка, който беше при Ланс, и господин принцът ги даде на кардинала в знак на уважение.
— Ах, господине — каза д’Артанян, сякаш желаеше да предаде накъсо целия тоя дълъг разговор, — дано негово високопреосвещенство се умилостиви и ни върне свободата по молба на господин дьо Ла Фер!
— От все сърце желая това — рече Коменж.
— В такъв случай, ако той забрави за това посещение, вие не бихте видели никакво неудобство да му напомните, нали?
— Никакво, напротив.
— А, ето това ме успокоява малко.
Тая ловка промяна на разговора би се видяла великолепна маневра на всеки, който би можал да проникне в душата на гасконеца.
— Сега — продължи той — една последна молба, драги господин дьо Коменж.
— Цял съм на услугите ви, господине.
— Ще видите ли господин граф дьо Ла Фер?
— Утре сутринта.
— Ще бъдете ли тъй добър да го поздравите от нас и да му кажете да ми издействува същата милост, с която ще бъде удостоен?
— ВИе желаете господин кардиналът да дойде тук?
— Не, аз зная кой съм и съвсем не съм тъй взискателен. Нека негово високопреосвещенство ми направи честта да ме изслуша: това е всичко, което желая.
— О! — прошепна Портос и поклати глава. — Никога не очаквах това от негова страна! Как нещастието смазва човека!
— Ще бъде изпълнено — отговори Коменж.
— Предайте също така на графа, че аз съм отлично и че сте ме видели тъжен, но покорен на съдбата.
— От все сърце се радвам да чуя това, господине.
— Кажете същото и за господин дю Валон.
— За мене? О, не! — извика Портос. — Аз съвсем не съм покорен на съдбата.
— Но ще се покорите, приятелю.
— Никога!
— Той ще се покори, господин дьо Коменж. Познавам го по-добре, отколкото сам се познава, и зная, че има хиляди отлични качества, които дори и не подозира. Мълчете, мили дю Валон, и се покорете на съдбата.
— Сбогом, господа! — каза Коменж. — Лека нощ!
— Ще се постараем да е така.
Коменж се поклони и излезе. Д’Артанян го изпрати с очи в същото смирено положение и със същото покорно лице. Но щом вратата се затвори след гвардейския капитан, той се спусна към Портос и го стисна в прегръдките си с непресторена радост.
— Охо! — извика Портос. — Какво има? Да не сте полудял, нещастни приятелю?
— Ние сме спасени! — отговори д’Артанян.
— Съвсем не виждам това — възрази Портос. — Напротив, виждам, че всички сме заловени, с изключение на Арамис, и че надеждите ни да излезем се намалиха, откак още един от нас влезе в мишеловката на господин Мазарини.
— Съвсем не, Портос, приятелю мой, тая мишеловка беше достатъчна за двама, но е много слаба за трима.
— Нищо не разбирам — рече Портос.
— А и няма нужда — каза д’Артанян. — Да седнем край масата и да подкрепим силите си: те ще ни потрябват през нощта.
— А какво ще правим тая нощ? — попита Портос все повече и повече озадачен.
— Навярно ще пътуваме.
— Но …
— Да седнем край масата, мили приятелю, мислите ми идват през време на ядене. След вечеря, когато мислите ми се съберат, ще ви го съобщя.
Портос имаше силно желание да узнае плана на д’Артанян, но знаеше характера на приятеля си. Затова, без да настоява повече, той седна край масата и заяде с апетит, който правеше чест на доверието му към изобретателността на д’Артанян.