XXVII. СИЛАТА И УМЪТ
Вечерята премина мълчаливо, но не печално, защото от време на време по лицето на д’Артанян пробягваше една от тия тънки усмивки, които обикновено се показваха само в минути на добро настроение. Портос не пропускаше нито една от тия усмивки и при всяка от тях възклицаваше различно, което показваше на приятеля му, че макар и да не я разбира, той не престава да следи с поглед врящата в главата му мисъл.
След десерта д’Артанян се изтегна на стола си, метна крак върху крак и се заклати с вид на човек, съвсем доволен от себе си.
Портос се облакъти на масата, сложи брадичката на ръцете си и загледа д’Артанян с доверчив поглед, който придаваше на тоя колос такъв чуден израз на добродушие.
— Е? — каза д’АртаНян след малко.
— Е? — повтори Портос.
— Вие казвахте, мили приятелю …
— Аз? Нищо не съм казвал.
— Не, вие казвахте, че имате желание да си отидете от тук.
— А, колкото за това, да, не ми липсва желание.
— И казвахте още, че за това е достатъчно да се издъни една врата или една стена.
— Наистина, казвах това, а и сега го казвам.
— А аз ви отговарях, Портос, че това средство е лошо и че преди да изминем сто крачки, ще ни заловят и ще ни убият, ако нямаме дрехи да се преоблечем и оръжие да се защитим.
— Наистина, трябват ни дрехи и оръжия.
— Е добре — каза д’Артанян и стана, — сега ние ги имаме, приятелю Портос, и дори нещо по-добро.
— Де са? — рече Портос и погледна около себе си.
— Не търсете, нищо няма да намерите; всичко ще се появи в нужната минута. Към колко часа се разхождаха вчера двамата швейцарци под прозореца ни?
— Май че един час след като се мръкна.
— Ако днес излязат по същото време, значи ни остава четвърт час да чакаме удоволствието да ги видим.
— Да, най-много четвърт час.
— Ръката ви е все още достатъчно яка, нали, Портос?
Портос разкопча ръкава си, запретна го и погледна с удоволствие мускулестата си ръка, голяма колкото бедро то на обикновен човек.
— Да, достатъчно силна — отговори Портос.
— Така че без голям труд ще извиете като обръч тая маша и ще навиете на тръба тая лопата, нали?
— Разбира се.
— Да видим.
Великанът взе посочените два предмета и извънредно леко, без някакво видимо усилие извърши това, което желаеше другарят му.
— Ето! — каза той.
— Великолепно! — каза д’Артанян. — Наистина вие сте богато надарен от природата, Портос.
— Чувах — каза Портос, — че някой си Милон Кротонски1 вършел съвсем необикновени неща: връзвал въже около главата си и го разкъсвал с напъване, убивал вол с един удар на юмрука и го занасял у дома си на раменете, спирал кон за задните крака и други, и Други. Разказваха ми всичките му подвизи, там в Пиерфон, и аз направих всичко, което е правел той: само не можах да скъсам въже с главата си.
— То е, защото вашата сила не е в главата ви, Портос — каза д’Артанян.
— Не, тя е в ръцете и в раменете ми — отговори Портос простодушно.
— Е добре, приятелю, да се приближим до прозореца. Възползувайте се от силата си и извадете една от железните пръчки. Почакайте да угася лампата.
——
’Милон Кротонски — прочут атлет в древна Гърция. — Б. пр.
XXVIII. СИЛАТА И УМЪТ (Продължение)
Портос се приближи до прозореца, улови една пръчка с две ръце, притегли я към себе си и я изви като лък така, че двата края излязоха от каменните си гнезда, където от тридесет години седяха циментирани.
— Ето, приятелю мой — каза д’Артанян, — ето какво никога няма да направи кардиналът, колкото и да е гениален.
— Да извадя ля и други? — попита Портос.
— Не, не, една е достатъчно; сега може да мине човек. Портос опита и изкара бюста си навън.
— Да — каза той.
— Наистина отворът е много добър. Сега промъкнете ръката си.
— Къде?
— В тоя отвор.
— Защо?
— Ще узнаете след малко. Хайде, промъкнете я! Портос се подчини с нямото послушание на войник и
промъкна ръката си между железните пръчки.
— Чудесно! — каза д’Артанян.
— Значи работата върви?
— Като по мед и масло, мили приятелю.
— Добре. Сега какво трябва да правя?
— Нищо.
— Значи всичко е свършено?
— Още не.
— Все пак бих искал да разбера каква е работата — рече Портос.
— Слушайте, мили приятелю, и с две думи ще разберете всичко. Виждате, вратата на караулното помещение се отваря.
— Да, виждам.
— В нашия двор, през който преминава господин Мазарини, за да отиде в оранжерията, сега ще изпратят двамата придружаващи го войници.
— Ето ги, излизат.
— Дано затворят вратата на караулното помещение. Добре! Те я затварят,