— Ама че затруднение! — рече Портос. — Едно натискане с рамото…
— За бога, Портос, приятелю, пазете необикновените си сили или в случай на нужда те ще изгубят цялото си значение. Нима не чухте, че ей сега ще дойде някой.
— Чух.
— Е, тоя човек ще ни отвори вратите.
— Но. мили мой — възрази Портос, — ако тоя човек ни познае, ако след това завика, ние сме загубени, защото, надявам се, вие не ще ме накарате да убия или да удуша това духовно лице. Тия похвати са добри само спрямо англичаните и немците.
— О, да ме пази бог от това, а и вас също! Младият крал може би ще ни бъде благодарен за тая работа; но кралицата няма да ни прости никога, а именно с нейните чувства трябва да се съобразяваме; после такова проливане на кръв е безполезно и затова никога няма да се съглася на него, никога! Аз си имам план. Оставете ме да действувам и ние ще се посмеем.
— Толкова по-добре — каза Портос, — чувствувам нужда да се посмея.
— Шт! — прошепна д’Артанян. — Ето че иде тоя, за когото ни съобщиха.
Леки стъпки се чуха в съседната зала, тоест в преддверйето. Вратата скръцна и се Показа един човек в кавалерски дрехи, загърнат в тъмна мантия, с широкопола шапка, нахлупена до очите, и с фенер в ръка.
Портос се притисна до стената, но все пак човекът с мантията го видя, подаде му фенера и каза:
— Запалете лампата на тавана.
След това се обърна към д’Артанян и запита:
— Знаете ли заповедта?
— Ja — отговори гасконецът, решил да се ограничи с тоя образец от немския език.
— Tedesco — рече кавалерът, — va вепе1.
И като се приближи до вратата срещу тая, през която влезе, той я отвори, излезе и я затвори след себе си.
— А сега какво ще правим? — попита Портос.
— Сега ще си послужим с рамото ви, ако вратата е заключена, приятелю Портос. Всяко нещо на времето си и всичко е винаги добре дошло за оня, който знае да чака. Но най-напред да залостим здраво първата врата, а после ще отидем след кавалера.
Двамата приятели се заловиха веднага за работа и задръстиха вратата с всички мебели, които се намираха в залата, така че не можеше да се влезе, още повече, че вратата се отваряше навътре.,
— Така — каза д’Артанян, — сега можем да бъдем сигурни, че няма да бъдем нападнати откъм тила. Хайде, напред!
XXIX. ПОДЗЕМИЯТА НА ГОСПОДИН МАЗАРИНИ
Приближиха се до вратата, през която изчезна Мазарини: тя беше заключена. Д’Артанян се опита напразно да я отвори.
— Ето сега му дойде времето на вашето натискане с рамото — каза д’Артанян. — Бутайте, приятелю Портос, но полека, без шум; не изкъртвайте вратата, само раздвоете крилата, нищо повече.
——
’Tedesco, va вепе (итал.) — Немец, добре е. — Б. пр.
Портос натисна с мощното си рамо едната половинка, която се огъна. Д’Артанян пъхна върха на шпагата си между езичето и отвора на бравата; езичето се отмести и вратата се отвори.
— Казвал съм ви, приятелю Портос, че от жените и от вратите може да се добие всичко, ако се действува полека.
— Безспорно, вие сте голям моралист — отговори Портос.
— Да влезем — каза д’Артанян.
Влязоха. Зад една стъклена преграда, при светлината на фенера, оставен от кардинала на земята, насред галерията, се виждаха портокаловите и наровите дървета на замъка Рюей, които бяха подредени в дълги редици и образуваха три алеи, една голяма и две странични, по-малки.
— Кардинала го няма, останал е само фенерът му — рече д’Артанян. — Дявол да го вземе, де ли е?
Той почна да разглежда едната странична алея, като направи знак на Портос да разгледа другата, и изведнъж от лявата си страна видя изместена каца с посадено в нея дърво, а на старото й място зееше дупка.
Десет души едва биха могли да помръднат тая каца, но някакъв механизъм я беше изместил заедно с плочата, на която стоеше.
Както казахме вече, на това място д’Артанян видя дупка и в нея стъпала на спираловидна стълба.
Той повика Портос с ръка и му показа дупката и стъпалата.
Двамата мъже се спогледаха смаяно.
— Ако искахме само злато — прошепна д’Артанян, — бихме постигнали целта си и бихме се обогатили за цял живот.
— Как?
— Нима не разбирате, Портос, че тая стълба води навярно при знаменитото съкровище на кардинала, за което се говори толкова много? Достатъчно е само да слезем, да изпразним един сандък, да заключим в него кардинала, да излезем, като вземем колкото можем да носим злато, да поставим кацата с портокаловото дърво на мястото й и никой на тоя свят не би ни попитал откъде е дошло богатството ни, дори и кардиналът.
— Тая работа е добра за нехранимайковци — отговори
Портос, — но не прави чест, струва ми се, на Двама благородници.