— Господин д’Артанян — каза Мазарини, — вие сте много умен и аз крайно съжалявам, че се скарах с вас.
— Ваше високопреосвещенство, да се помирим, нищо повече не желая.
— Е добре — продължи Мазарини, — ако ви осигуря свободата по очевиден, несъмнен начин? …
— А, това е друга работа — обади се Портос.
— Да видим! — каза Атос.
— Да видим! — повтори д’Артанян.
— Най-напред приемате ли? — попита кардиналът.
— Обяснете ни плана си, ваше високопреосвещенство, и ще видим.
— Не забравяйте, че сте затворени, пленници.
— Вие знаете добре, ваше високопреосвещенство — каза д’Артанян, — че винаги ни остава едно последно средство.
— Кое?
— Да умрем заедно. Мазарини потрепера.
— Слушайте — каза той, — в края на коридора има врата, ключът от която е у мене; тая врата води в парка. Вземете ключа и вървете. Вие сте ловки, силни, въоръжени. На сто крачки, като завиете наляво, ще видите стената на парка; прекачете се през нея и след минута ще бъдете на пътя и свободни. Сега ви познавам достатъчно и съм уверен, че ако ви нападнат, това няма да попречи на бягството ви.
— А, бога ми, ваше високопреосвещенство — каза д’Артанян, — чудесно, това са умни приказки. Де е ключът, който благоволявате да ни предложите?
— Ето го.
— Ах, ваше високопреосвещенство, ще бъдете ли тъй добър да ни заведете лично до тая врата? — попита д’Артанян.
— С най-голямо удоволствие — отговори министърът, — ако това е необходимо за вашето успокоение.
Мазарини, който не се надяваше да се отърве тъй евтино, тръгна със сияещо от радост лице по коридора и отключи вратата.
Тя водеше наистина в парка и тримата бегьлци се убедиха в това по нощния вятър, който нахлу в коридора и засипа със сняг лицата им.
— Ах, дявол да го вземе! — извика д’Артанян. — Каква ужасна нощ, ваше високопреосвещенство! Ние не познаваме местността и никога няма да намерим пътя. Щом ваше високопреосвещенство беше тъй любезен да ни доведе до тука, направете още няколко крачки… заведете ни до стената.
— Така да бъде — отговори кардиналът.
И с бързи крачки тръгна по права линия към стената; след минута четиримата се намериха при нея.
— Доволни ли сте, господа? — попита Мазарини.
— Не ще и дума! Иначе бихме били много придирчиви! Пусто да остане! Каква чест! Трима бедни благородници, съпровождани от един кардинал! А, тъкмо се сетих, ваше високопреосвещенство, вие казахте преди малко, че сме храбри, ловки и въоръжени, нали?
— Да.
— Вие се лъжете: въоръжени сме само двама, господин дю Валон и аз. Господин графът няма оръжие, а ако срещнем някой патрул, ще трябва да се защищаваме.
— Много право.
— Но отде да вземем шпага? — попита Портос.
— Негово високопреосвещенство ще отстъпи на графа своята, от която няма нужда — отговори д’Артанян.
— С голямо удоволствие — каза кардиналът. — Дори ще помоля господин графа да я задържи за спомен от мене.
— Надявам се, че това е любезно, господин графе! — рече д’Артанян.
— Ето защо — отговори Атос — обещавам на негово високопреосвещенство да не се разделям никога с нея.
— Добре — прибави д’Артанян, — размяна на учтивости, колко е трогателно това! Не се ли просълзихте, Портос?
— Да, просълзих се — отговори Портос, — но не зная дали е от това или от вятъра. Май че е от вятъра.
— Сега качете се, Атос — рече д’Артанян, — и по-бързо.
Атос с помощта на Портос, който го вдигна като перце, отиде горе на стената.
— Сега скочете, Атос.
Атос скочи и изчезна от другата страна на стената.
— Скочихте ли? — попита д’Артанян.
— Да.
— Благополучно?
— Здрав и читав съм.
— Портос, наблюдавайте господин кардинала, докато се качвам; не, нямам нужда от вас, ще се кача и сам. Наблюдавайте господин кардинала, нищо повече.
— Наблюдавам го — отговори Портос. — Е, какво?
— Имате право, това е по-мъчно, отколкото си мислех. Подложете си гърба, но без да изпускате господин кардинала.
— Не го изпускам.
Портос подложи гръб и с тая помощ д’Артанян за миг възседна стената. Мазарини се мъчеше да се смее.
— Качихте ли се? — попита Портос.
— Да, приятелю, а сега…
— Сега какво?
— Сега подайте ми господин кардинала и ако гъкне само, удушете го.
Мазарини поиска да извика, но Портос го стисна с две ръце и го подаде на д’Артанян. Гасконецът го улови на свой ред за яката и го сложи да седне край себе си. След това му каза със заплашителен тон:
— Господине, скочете веднага долу, при граф дьо Ла Фер, или ще ви убия, честна дума на благородник!