— Хайде де! — каза д’Артанян. — Аз ще наредя така, че да ме приемат добре; зная средство за това.
— Какво?
— Ще занеса на нейно величество писмото, с което ваше високопреосвещенство й съобщава, че финансите са напълно изчерпани.
— После? — попита Мазарини, като побледня.
— После, когато видя, че нейно величество е в крайно затруднено материално положение, ще я заведа в Рюей, ще я въведа в оранжерията и ще й покажа една пружина, която измества каца с портокалово дърво.
— Достатъчно, господине — промърмори кардиналът, — достатъчно! Де е договорът?
— Ето го — каза Арамис.
— Виждате колко сме великодушни — продължи д’Артанян. — Бихме могли да извлечем по-голяма полза от такава тайна.
— И така, подписвайте — каза Арамис и му подаде перото.
Мазарини стана и се поразходи няколко пъти из стаята, като изглеждаше по-скоро замислен, отколкото поразен. След това изведнъж се спря и попита:
— А когато подпиша, господа, какво ще ми бъде гаранцията?
— Моята честна дума, господине — отговори Атос. Мазарини потрепера, обърна се към граф дьо Ла Фер,
погледна благородното му и честно лице, взе перото и каза:
— Това ми е достатъчно. След това подписа.
— А сега, господин д’Артанян — прибави той, — пригответе се да заминете за Сен Жермен и да занесете едно писмо от мене до кралицата.
XXXII. КАК С ПЕРО И ЗАПЛАХА СЕ ВЪРШИ РАБОТА ПО-БЪРЗО И ПО-ДОБРЕ, ОТКОЛКОТО С ШПАГА И С ПРЕДАНОСТ
Д’Артанян имаше своя митология: вярваше, че благоприятният случай има на главата си само един кичур коса, за който може човек да се улови, а гасконецът не беше от тия, които да го пропуснат, без да го уловят. Той организира бързо и сигурно пътуване, като изпрати предварително коне за смяна в Шаитии, така че за пет-шест часа можеше да пристигне в Париж. Но преди да замине, размисли, че за един умен и опитен човек положението
му е много особено: да отива към несигурното, като оставя зад себе си сигурното.
„Наистина — помисли си той, когато се готвеше да се качи на коня си, за да изпълни опасното поръчение, — Атос със своето великодушие е герой от роман. Портос е превъзходен човек, но лесно се поддава на влияние. Арамис е йероглифно лице, тоест нищо не може да се прочете на него. Какво ще извършат тия трима души, когато ме няма, за да ги свързвам помежду им? … Може би ще освободят кардинала. Но освобождението на кардинала ще разруши всичките ни надежди, а надеждите ни досега са единствената награда за двадесетгодишния ви труд, пред който подвизите на Херкулес са пигмейски дела“. Той отиде при Арамис и му каза:
— Мили ми кавалере д’Ербле, вие сте въплъщение на фрондата. Не се доверявайте на Атос, който не иска да оправя личните работи, дори и своите. Особено не се доверявайте на Портос, тъй като за да угоди на графа, на когото гледа като на земно божество, той е способен да му помогне да устрои бягството на Мазарини, ако Мазарини се сети да заплаче или да се покаже рицар.
Арамис се усмихна с тънката си и едновременно решителна усмивка.
— Не се плашете от нищо — каза той, — аз предявявам свои условия. Работя не за себе си, а за другите. За мене е въпрос на честолюбие тия други да получат това, на което имат право.
„Добре — помисли си д’Артанян, — от тая страна съм спокоен.“
Той стисна ръката на Арамис и отиде при Портос.
— Приятелю — му каза, — вие толкова работихте с мене за изграждането на нашето щастие, че сега, когато дойде време да берем плодовете на нашия труд, би било смешно да се поддадете на влиянието на Арамис, чиято хитрост (между нас казано, не винаги лишена от егоизъм) ви е известна, или на влиянието на Атос, който е благороден и безкористен, но едновременно и преситен човек: самият той не желае нищо за себе си и затова не разбира,
че другите могат да имат някакви желания. Какво бихте казали, ако единият или другият от двамата ни приятели ви предложат да освободите Мазарини?
— Ще кажа, че с голям труд го заловихме, за да го пуснем току-така.
— Браво, Портос! И ще бъдете напълно прав, приятелю мой, защото заедно с кардинала ще изпуснете вашето баронство, което вече държите в ръцете си, без да смятаме, че щом се измъкне от тука, Мазарини ще заповяда да ви обесят.
— Хайде де, така ли мислите?
— Уверен съм в това.
— Тогава по-скоро ще го убия, отколкото да го оставя да избяга.
— И ще бъдете напълно прав. Разбирате, заедно с нашите работи ние не трябва да уреждаме работите на фрондьорите, които впрочем разбират политическите въпроси не като нас, старите войници.