— Струва ми се — каза Ана Австрийска, като хвърли на д’Артанян поглед, презрителен у жена, но страшен у кралица, — струва ми се, че заплашвате майката на вашия крал.
— Всемилостива господарке, аз заплашвам, защото съм принуден на това — възрази д’Артанян. — Издигам се, защото трябва да се издигна на висотата на събитията и на действуващите в тях лица. Но повярвайте ми, всемилостива господарке (това е също тъй вярно, както и че в тия гърди бие едно сърце за вас), повярвайте ми, че вие бяхте постоянен идол на живота ни, който — както знаете добре, боже мой — рискувахме двадесет пъти за ваше величество. Нима, всемилостива господарке, нима ваше величество няма да се съжали над слугите си, които от двадесет години живуват в сянка, без да издадат дори с въздишка светите и тържествени тайни, които имаха щастието да споделят с вас? Погледнете ме мене, който ви говоря, всемилостива господарке, мене, когото обвинявате, че съм повишил глас и че говоря заплашително. Какво съм? Нещастен офицер без богатство, без подслон, без бъдеще, ако погледът на кралицата ми, който тъй дълго търсех, не се спре за миг върху мене. Погледнете господин граф дьо Ла Фер, тип на благородство, цвят на рицарство-то; той въстана срещу кралицата си, или по-скоро срещу министъра й, но той не иска нищо, доколкото зная. Вижте най-после господин дю Валон, тая вярна душа, тая желязна ръка: от двадесет години вече той чака от устата ви една дума, която да го направи по герб онова, което е по чувствата и безстрашието си. Вижте най-после вашия народ, който е много нещо за една кралица, вашия народ, който ви обича и все пак страда., когото обичате и който
все пак гладува, който иска само да ви благославя и който все пак ви … Не, греша, никога вашият народ не ще ви, проклина, всемилостива господарке. И така, кажете една дума, и всичко ще се свърши: мирът ще замести войната, сълзите ще отстъпят място на радостта, бедствията — на щастието.
Ана Австрийска погледна с известно учудване войнственото лице на д’Артанян, което изразяваше особено умиление.
— Защо не ми казахте всичко това, преди да действувате? — попита тя.
— Защото, всемилостива господарке, трябваше да докажа на ваше величество едно нещо, в което се съмнявахте, струва ми се: че още притежаваме известна храброст и че заслужаваме известно внимание.
— И тая храброст не би отстъпила пред нищо, както виждам, нали? — попита Ана Австрийска.
— В миналото тя не отстъпи пред нищо — отговори д’Артанян. — Защо ще се изменя в бъдеще?
— И тая храброст, в случай на отказ и следователно в случай на борба, ще стигне дотам, че да ме отвлече мен самата от двореца ми и да ме предаде на фрондьорите, както искате да предадете моя министър?
— Никога не сме мислили за това,-, всемилостива господарке — каза д’Артанян с това гасконско самохвалство, което беше у него само простодушие. — Но ако ние четиримата бихме решили това, сигурно щяхме да го изпълним.
— Трябваше да зная това — прошепна Ана Австрийска. — Те са железни хора.
— Уви, всемилостива господарке — въздъхна д’Артанян, — това ми доказва, че едва днес ваше величество има ясна представа за нас.
— Добре, но ако имам най-после такава представа …
— Ваше величество ще ни признае заслугите. Признавайки ни заслугите, ваше величество ще престане да се отнася с нас като с обикновени хора. Ще види в мене посланик, достоен да се съвещава за важните интереси, които ми възложиха да обсъдя с вас.
— Де е договорът?
— Ето го.
XXXIII. КАК С ПЕРО И ЗАПЛАХА СЕ ВЪРШИ РАБОТА ПО-БЪРЗО И ПО-ДОБРЕ, ОТКОЛКОТО С ШПАГА И С ПРЕДАНОСТ (Продължение)
Ана Австрийска прегледа договора, подаден й от д’Артанян.
— Тук виждам само общи условия — каза тя. — Изложени са исканията на господин дьо Конти, господин дьо Бофор, господин дьо Буйон, господин д’Елбьоф и господин коадютора. Но де са вашите?
— Ние си отдаваме справедливост, всемилостива господарке, но се поставяме на мястото, което ни се следва. Решихме, че имената ни не са достойни да фигурират при тия велики имена.
— Но вие, мисля, не сте се отказали от желанието си да ми предадете лично исканията си?
— Смятам, че вие сте велика и могъща кралица, всемилостива господарке, и че би било недостойно за вашето величие и вашето могъщество да не възнаградите както трябва храбрите хора, които ще доведат негово високопреосвещенство в Сен Жермен.