— Ако на тоя младеж се даде един полк, какво ще каже настойникът му?
— Може би ще се съгласи.
— Може би?
— Да, ако ваше величество лично го помолите.
— Вие казахте истината, господине, той е особен човек. Добре, ще помислим и може би ще го помолим. Доволен ли сте сега, господине?
— Да, ваше величество. Но има още едно нещо, което кралицата не е подписала.
— Кое?
— То е най-важното.
— Предварителното съгласие за договора ли?
— Да.
— Каква полза? Утре ще подпиша договора.
— В едно мога да уверя ваше величество — каза д’Артанян: ако ваше величество не подпише това съгласие днес, по-късно няма да намери време за това. Коленопреклонно ви моля, благоволете да пишете под тая програма, изцяло написана от ръката на господин Мазарини, както виждате:
„Съгласна съм да утвърдя договора, предложен от парижаните“’.
Ана се намери натясно, не можеше да отстъпи и подписа. Но щом подписа, накърненото й високомерие избухна като буря и тя се разплака.
Д’Артанян трепна, като видя тия сълзи. И по онова време кралиците плачеха като обикновени жени.
Гасконецът поклати глава. Сълзите на кралицата сякаш пареха сърцето му.
— Всемилостива господарке — каза той, като коленичи, — погледнете нещастния благородник, който е в нозете ви, той ви моли да вярвате, че по един знак на ваше величество е готов да се хвърли в огъня. Той вярва в себе си, вярва в приятелите си, иска също така да вярва и в кралицата си; и за доказателство, че не се страхува от нищо, че не спекулира с нищо, той ще върне господин Мазарини на ваше величество без всякакви условия. Ето, всемилостива господарке, заповядайте свещените подписи на ваше величество; ако мислите, че трябва да ми ги върнете, върнете ги. Но от тоя миг те не ви задължават с нищо.
И д’Артанян, все още на колене, с поглед, пламтящ от гордост и мъжествена неустрашимост, връчи вкупом на Ана Австрийска всички книжа, които беше изтръгнал поотделно и с толкова труд.
Има минути (защото на тоя свят ако не всичко е добро, не и всичко е лошо), има минути, когато в най-закоравелите и най-студените сърца кълни, оросено от сълзите на силното вълнение, великодушно чувство, което се задушава от пресметливостта и гордостта, ако друго чувство не го завладее в минутата на раждането му. Ана преживяваше такава минута. Отстъпвайки на собственото си вълнение, еднакво с вълнението на кралицата, д’Артанян извърши най-изкусен дипломатически ход; и веднага получи награда за ловкостта си или за безкористието си — според това дали на ума или на сърцето ще се припише причината за постъпката му.
— Имате право, господине — каза Ана, — аз не ви познавах. Ето ви подписаните книжа, връщам ви ги доброволно; вървете и ми доведете кардинала колкото се може по-скоро.
— Всемилостива господарке — рече д’Артанян, — преди двадесет години (паметта ми е добра) имах честта зад една портиера в кметството да целуна една от тия прекрасни ръце.
— Ето ви и другата — каза кралицата, — и за да не бъде лявата по-малко щедра от дясната (тя свали от пръста си един диамант почти като първия), вземете тоя пръстен и го пазете за спомен от мене.
— Всемилостива господарке — заяви д’Артанян, като стана, — сега аз имам само едно желание: първото нещо, което поискате от мене, да бъде животът ми.
И с присъщата си походка излезе от стаята.
— Аз не ценях тия хора — промълви Ана Австрийска, като гледаше след отдалечаващия се д’Артанян, — а сега е много късно, за да ги използувам: след една година кралят ще бъде пълнолетен!
Петнадесет часа по-късно д’Артанян и Портос доведоха Мазарини при кралицата и получиха, единият — указа за чин капитан на мускетарите, другият — грамота за титлата барон.
— Е, доволни ли сте? — попита Ана Австрийска. Д’Артанян се поклони. Портос въртеше грамотата в ръцете си и гледаше Мазарини.
— Какво има още? — попита министърът.
— Ами, ваше високопреосвещенство, липсва още орден.
— Но вие знаете, господин барон — възрази Мазарини, — че за получаване на орден са необходими специални заслуги.
— О! — каза Портос. — Аз искам синята лента не за себе си, ваше високопреосвещенство.
— А за кого? — попита Мазарини.
— За приятеля ми, господин граф дьо Ла Фер.
— О, това е друго нещо! — рече кралицата. — Той се е отличил достатъчно.
— Значи ще я получи?
— Непременно.
В същия ден парижкият договор беше подписан: оповестиха навсякъде, че кардиналът не е излизал три дни, за да го изработи по-добре.
Ето какво печелеше всеки от тоя договор:
Господин дьо Конти получи Данвилие и доказал способностите си като генерал, издействува да остане военен и да не става кардинал. Освен това заговориха с него за брак с една племенница на Мазарини; принцът прие благосклонно това предложение: на него му беше все едно за коя ще го женят, стига само да го женят.