Ето защо при първите думи за мир госпожа Дьо Шеврьоз се намръщи; и въпреки цялата логика на Атос, който се мъчеше да й докаже, че по-нататъшната война е невъзможна, тя настоя да се продължат неприятелските действия.
— Прелестна приятелко — каза Атос, — позволете ми да ви кажа, че всички са уморени от войната, че с изключение на вас и на господин коадютора може би, всички желаят мир. Ще направите да ви заточат, както стана при крал Луи XIII. Повярвайте ми, за нас вече мина времето на интригите и вашите очарователни очи не са създадени Да угаснат в сълзи за Париж, където винаги ще има две кралици, докато вие сте тук.
— О! — извика херцогинята. — Аз не мога да воювам сама, но мога да си отмъстя на тая неблагодарна кралица и на тоя честолюбив любимец и… честна дума на херцогиня, ще си отмъстя!
— Херцогиньо — каза Атос, — коленопреклонно ви се моля, не убивайте бъдещето на господин дьо Бражелон; ето той напредва, господин принцът му желае доброто, той е млад, нека оставим младия крал да се затвърди! Уви, простете слабостта ми, херцогиньо: идва време, когато човек оживява и подмладява в децата си.
Херцогинята се усмихна полунежно, полунасмешливо.
— Графе — каза тя, — много се страхувам, че сте купени от придворната партия. Да не би да сте получили някоя синя лента?
— Да, херцогиньо — отговори Атос, — получих лентата на Жартиерата, която крал Чарлз I ми даде няколко дни преди смъртта си.
Графът казваше истината: той не знаеше за молбата на Портос, не знаеше, че има и друга синя лента.
— Няма що, ще трябва да се запиша при старите жени! — замислено рече херцогинята.
Атос улови ръката й и я целуна. Тя го погледна, въздъхна и каза:
— Графе, Бражелон трябва да е прелестно имение. Вие сте човек с вкус; там навярно има вода, гори, цветя.
Тя въздъхна отново и подпря очарователната си глава на кокетно свитата ръка, все още възхитителна по форма и по белота.
— Херцогиньо, какво говорите? — попита графът. — Никога не съм ви виждал тъй млада и тъй хубава.
Херцогинята поклати глава.
— Господин дьо Бражелон остава ли в Париж? — запита тя.
— Какво мислите?
— Оставете ми го.
— О, не, херцогиньо! Ако вие сте забравила историята на Едип, аз си я спомням.
— Наистина, вие сте много мил, графе, и бих желала да прекарам един месец в Бражелон.
— Не се ли страхувате, че ще ми навлечете много завистници, херцогиньо? — любезно попита Атос.
— Не, графе, ще дойда инкогнито, под името Мари Мишон.
— Вие сте очарователна, херцогиньо.
— Но не задържайте Раул при себе си.
— Защо?
— Защото е влюбен.
— Той… едно дете!
— Затова и обича едно дете! Атос се замисли.
— Имате право, херцогиньо, един ден тая необикновена любов към седемгодишно дете може да го направи много нещастен. Започва война във Фландрия; той ще отиде там.
— А когато се върне, изпратете ми го; аз ще му дам броня против любовта.
— Уви, херцогиньо! — отвърна Атос. — Днес любовта е като войната: и в двата случая бронята е безполезна.
В тая минута влезе РауЛ; той идваше да съобщи на графа и на херцогинята, че тържественото влизане на краля, на кралицата и на министъра е определено за следния ден — така му казал приятелят му граф дьо Гиш.
Наистина на другия ден, още призори, дворът се приготви да напусне Сен Жермен.
В навечерието кралицата повика д’Артанян при себе си.
— Господине — каза му тя, — уверяват ме, че Париж не е спокоен. Страхувам се за краля; вървете край дясната вратичка на каретата ни.
— Ваше величество може да не се тревожи — отговори д’Артанян. — Отговарям за краля.
И като се поклони на кралицата, излезе. Когато излезе от покоите на кралицата, Бернуен му доложи, че кардиналът иска да го види по важна работа. Той отиде веднага при кардинала.
— Господине — му каза Мазарини, — разправят, че в Париж се готви бунт. Аз ще бъда отляво на краля и тъй като бунтът е насочен главно срещу мене, вървете край лявата вратичка на каретата ни.
— Ваше високопреосвещенство може да бъде спокоен — му отговори д’Артанян. — Косъм няма да падне от главата ви.
„Дявол да го вземе! — помисли си той, когато излезе в чакалнята. — Как да се измъкна от това положение? Не мога да бъда едновременно и от лявата, и от дясната страна на каретата. А, ето: аз ще пазя краля, а Портос ще пази кардинала“.
Това решение се хареса на всички, което се случва много рядко. Кралицата вярваше в храбростта на д’Артанян, която тя познаваше, а Мазарини вярваше в силата на Портос, която беше изпитал.
Шествието тръгна за Париж в предварително установен ред. Гито и Коменж, начело на гвардията, вървяха първи; след тях се движеше кралската карета, от дясната страна на която яздеше д Артанян, а от лявата — Портос; след това идваха мускетарите, стари приятели на д’Артанян от двадесет и две години, техен лейтенант от двадесет години и техен капитан от вчера.