Всяка от тия две групи имаше свой водач. Единият явно принадлежеше не само към народа, но дори към почетното съсловие на просяците; в другия лесно можеше да се познае благородник въпреки старанието му да се държи като човек от простолюдието.
Двамата действуваха очевидно по едно и също внушение.
Тук стана такова сблъскване, че то се усети дори в кралската карета; после се чуха хиляди викове, които се сляха в един общ рев, пресечен от два-три гърмежа.
— Мускетари, при мене! — извика д’Артанян. Конвоят се построи в две редици: единият от дясната,
другият от лявата страна на каретата, единият на помощ на д’Артанян, другият на Портос.
Тогава стана схватка, която беше толкова по-страшна, защото нямаше цел, толкова по-гибелна, защото не знаеха нито за какво, нито за кого се бият.
XXXV. В КОЯТО СЕ ДОКАЗВА, ЧЕ ПОНЯКОГА КРАЛЕТЕ МОГАТ ДА ВЛЯЗАТ ПО-МЪЧНО В СТОЛИЦАТА НА КРАЛСТВОТО СИ, ОТКОЛКОТО ДА ИЗЛЯЗАТ ОТ НЕЯ (Продължение)
Както всички народни движения, първото нападение на тая тълпа беше ужасно. Малобройни и зле строени, мускетарите не можеха да управляват свободно конете си в това множество и започнаха да разстройват редовете си.
Д’Артанян поиска да спуснат завеските на каретата, но младият крал протегна ръка и каза:
— Не, господин д’Артанян, искам да видя.
— Ако ваше величество иска да види, добре, нека гледа! — рече д’Артанян.
И като се обърна с тая ярост, правеща го толкова страшен, д’Артанян подскочи към водача на бунтовниците, който с пистолет в едната ръка и с широка сабя в другата се опитваше да си пробие път до вратичката на каретата и воюваше с двама мускетари.
— Назад, дявол да го вземе! — извика д’Артанян. — Назад!
При тоя глас човекът с пистолета и широката сабя вдигна глава: но беше много късно: д’Артанян беше нанесъл удара си и шпагата му прониза гърди @ге на противника.
— А, пусто да остане! — извика д’Артанян, като се опитваше много късно да задържи удара. — Какво правите тук, графе?
— Дойдох да довърша предопределението на съдбата — отговори Рошфор, като падна на едното коляно. — Аз се оправих от три удари на шпагата ви, но от четвъртия няма да се оправя.
— Графе — каза д’Артанян с известно вълнение, — аз ударих, без да зная, че сте вие. Ще бъда много огорчен, ако трябва да умрете, и умрете с чувство на омраза към мене.
Рошфор протегна ръка на д’Артанян.
Д’Артанян я улови. Графът поиска да каже нещо, но думите се задушиха от бликналата кръв. Той се обтегна конвулсивно и издъхна.
— Назад, нехранимайковци! — викна д’Артанян. — Водачът ви умря и сега няма какво повече да правите тук.
Действително като че ли граф дьо Рошфор беше душата на нападението от тая страна на кралската карета: тълпата, която вървеше след нето и му се подчиняваше, побягна веднага, щом видя, че той падна. Д’Артанян се спусна с двадесетина мускетари в улица дю Кок и тая част от бунтовниците изчезна като дим, като се пръсна по площада Сен Жермен л’Оксероа и се отправи към кейовете.
Д’Артанян се върна назад, за да помогне на Портос, ако Портос има нужда. Но Портос, от своя страна, беше свършил работата си също тъй добросъвестно — като д’Артанян. Лявата страна на каретата беше почистена не по-зле от дясната и сега вдигаха завеската, която Мазарини, не тъй войнствен като краля, бе заповядал да спуснат.
Портос имаше много меланхолен вид.
— Какво ви стана, Портос? Победител сте, а имате такъв особен израз на лицето!
— Но и вие сам ми изглеждате силно развълнуван! — отговори Портос.
— Има защо, дявол да го вземе! Току-що убих един стар приятел.
— Наистина ли? — рече Портос. — Кого?
— Клетия граф дьо Рошфор! …
— Е, също като мене! И аз току-що убих един човек, чието лице ми се стори познато; за нещастие ударих го по главата и за миг кръвта заля лицето му.
— И нищо ли не каза, като падаше?
— Да, каза: Уф!
— Разбирам — рече д’Артанян, като не можа да се въздържи да не се засмее, — щом не е казал друго нещо, от това нищо не сте разбрали.
— Какво става, господине? — попита кралицата.
— Всемилостива господарке — отговори д’Артанян, — пътят е напълно свободен и ваше величество може да продължи пътуването си.
Действително шествието пристигна благополучно до катедралата Нотър Дам, под портала на която цялото духовенство, начело с коадютора, чакаше краля, кралицата и министъра — по случай щастливото им завръщане щеше да се изпее Те Deum.