През време на службата, точно когато тя вече завършваше, едно силно уплашено момче влезе в катедралата, изтича в сакристията1, бързо се облече като четец, проби си път през тълпата в храма благодарение на одеждата си и се приближи до Базен, който, в синьото си расо и с пръчицата си за палене на свещи в ръка, стоеше важно срещу черковния пазач пред подиума за хора.
Базен почувствува, че някой го дърпа за ръкава. Той наведе към земята очите си, издигнати набожно към небето, и позна Фрике.
— Е, какво има, хубостнико? — попита той. — Как смееш да ме безпокоиш при изпълнение на службата ми?
— Ами това, господин Базен — отговори Фрике, — че господин Майар, когото познавате добре, раздавачът на светена вода в Сент Йосташ …
— Да, после? …
— Та той, през време на схватката, получи удар с шпага по главата; удари го ей оня великан, виждате ли го, който е с бродерии по всички шевове.
— Така ли? В такъв случай трябва да е много зле.
— Толкова зле, че умира и че преди смъртта си иска да се изповяда пред господин коадютора, който, както разправят, има власт да опрощава най-тежките грехове.
— И той си въобразява, че господин коадюторът ще се обезпокои за него?
— Да, сигурно, защото изглежда господин коадюторът му е обещал.
— А кой ти каза това?
— Самият господин Майар.
— Значи си го видял, а?
— Разбира се, аз бях там, когато падна.
— А какво правеше там?
— Ами виках: „Долу Мазарини! Смърт на кардинала! На бесилката италианецът!“ Нали това ми казахте да викам?
——
’Сакристия — Отделение в католически храм за църковни одежди и утвари. — Б. пр.
— Ще млъкнеш ли, обеснико! — рече Базен, като се озърна неспокойно.
— Така че клетият господин Майар ми каза: „Иди намери господин коадютора, Фрике, и ако ми го доведеш, ще те направя мой наследник“. Представете си, отче Базен, наследник на господин Майар, раздавача на светена вода в Сент Йосташ, а? Ще си живея със скръстени ръце! Но все едно, бих искал да му направя тая услуга. Какво ще кажете?
— Ей сега ще предупредя господин коадютора — рече Базен.
Наистина той се приближи почтително и бавно до прелата и му прошепна няколко думи на ухото. В отговор на това прелатът кимна утвърдително с глава.
Базен се върна също тъй бавно на предишното си място и каза на Фрике:
— Иди кажи на умиращия да потърпи малко. Негово преосвещенство ще бъде у него след един час.
— Добре! — рече Фрике. — Ето ме богат.
— Тъкмо се сетих, къде го занесоха? — попита Базен.
— В кулата Сен Жак ла Бушри.
Във възторг от успеха на посланичеството си, Фрике дори не съблече дрехата си на четец, която впрочем му даваше възможност да се движи по-лесно, излезе от катедралата и затича с най-голяма бързина към кулата Сен Жак ла Бушри.
Наистина щом Те Deum-ът се свърши, коадюторът, както беше обещал и дори без да свали свещеническите си одежди, се упъти на свой ред към старата кула, която познаваше толкова добре.
Той пристигна навреме. Раненият още не беше умрял, макар че отслабваше от минута на минута.
Отвориха му вратата на стаята, където просякът агонизираше.
След минута от нея излезе Фрике с голяма кожена торба в ръка. Момчето я развърза веднага и за свое най-голямо учудване видя, че е пълна със злато.
Просякът сдържа думата си и го направи свой наследник.
— Ах, майко Нанет! — извика Фрике, като едва поемаше дъх. — Ах, майко Нанет!
Той не можа да каже нищо повече. Но ако нямаше сили да говори, имаше сили да действува. Той хукна по улицата колкото му държеха краката; и както Маратонският грък падна на атинския площад с лавров венец в ръцете, така и Фрике падна, когато стигна до прага на съветника Брусел, като разпиля по пода луидорите от торбата си.
Майка Нанет вдигна най-напред луидорите, а после вдигна Фрике.
През това време шествието влезе в Пале Роял.
— Господин д’Артанян е много храбър човек, мамо — каза младият крал.
— Да, сине мой, той е правил много големи услуги на баща ви. Имайте го предвид в бъдеще.
— Господин капитан — обърна се младият крал към д’Артанян, като слезе от каретата, — кралицата ми поръча да ви поканя днес на обяд, вас и вашия приятел барон дю Валон.
Това беше голяма чест за д’Артанян и за Портос; ето защо Портос беше във възторг. Но през време на обяда нашият благородник изглеждаше много замислен.
— Какво ви е, бароне? — го попита д’Артанян. като слизаха по стълбата на Пале Роял. — През време на обяда имахте много загрижен вид.
— Мъчех се да си спомня де съм виждал тоя просяк, когото май че убих.