Ето какво беше положението, когато въведохме читателите ни в кабинета на кардинал Мазарини — някога кабинет на кардинал дьо Ришельо. Видяхме какво беше настроението на кардинала, като слушаше долитащия до него ропот на народа и пушечните гърмежи, отекващи дори в стаята му.
Изведнъж той подигна глава, полунавъсил вежди, като човек, който се е решил на нещо, впери поглед в един огромен стенен часовник, готвещ се да удари десет часа, взе от масата една позлатена свирка, винаги под ръка, свирна два пъти.
Една скрита под тапицерията врата се отвори безшумно; мълчаливо влезе човек в черни дрехи и застана прав зад креслото.
— Бернуен — каза кардиналът, без дори да се обърне, защото знаеше, че при две изсвирвания трябваше да влезе камердинерът му, — кои мускетари са на пост в двореца?
— Черните мускетари, ваше високопреосвещенство.
— От коя рота?
— От ротата на Тревил.
— Има ли някой офицер от тая рота в чакалнята?
— Лейтенант д’Артанян.
— Сигурен, надявам се?
— Да, ваше високопреосвещенство.
— Дайте ми един мускетарски мундир и ми помогнете да се облека.
Камердинерът излезе също тъй безшумно, както и влезе, и след една минута се върна с искания костюм.
Мълчалив и замислен, кардиналът започна да сваля официалния си костюм, който беше облякъл, за да присъствува на заседанието на парламента, и заоблича военния мундир: той го носеше с известна непринуденост още от някогашните походи в Италия. Като свърши тоалета си, каза:
— Повикай тук господин д’Артанян.
Тоя път камердинерът излезе през средната врата, все тъй мълчалив и ням, сякаш беше сянка.
Останал сам, кардиналът се погледна с известно задоволство в огледалото. Той беше още млад — едва четиридесет и шест години, с хубаво телосложение и с малко по-нисък ръст от среден; имаше свежо и хубаво лице, поглед пълен с огън, голям нос, но добре очертан, широко и величествено чело, кестенява, малко къдрава коса, брада малко по-тъмна от косата и винаги добре накъдрена, което му придаваше особено изящество. Той си сложи колана с шпагата, изгледа самодоволно ръцете си, които бяха много хубави и за които полагаше най-големи грижи, отхвърли грубите униформени ръкавици от еленова кожа и си сложи прости, копринени. В тоя миг вратата се отвори.
— Господин д’Артанян — доложи камердинерът. Влезе офицер. Той беше тридесет и девет-четиридесет годишен мъж.
нисък, но строен, слаб, с жив, умен поглед, черна брада и прошарена коса, както винаги става у ония, които са живели много добре или много зле и особено които са силно мургави.
Д’Артанян направи четири крачки напред в кабинета и си спомни, че вече беше идвал веднъж тук по времето на кардинал дьо Ришельо. Като видя в тоя кабинет само един мускетар от своята рота, той впери очи в тоя мускетар и веднага позна кардинала.
Остана прав в почтителна, но пълна с достойнство поза, както подобава на човек от знатен род, който често в живота си се е намирал в присъствието на големи благородници.
Кардиналът впери върху него по-скоро острия си, отколкото дълбок поглед, разгледа го внимателно и след няколко секунди мълчание запита:
— Вие ли сте господин д’Артанян?
— Аз, ваше високопреосвещенство — отговори офицерът. Кардиналът погледна още веднъж тая тъй умна глава и това лице с изключителна подвижност, сдържана от годините и от опитността; но д’Артанян издържа това изпитание като човек, на когото в миналото са гледали много по-остри очи от тия, които го изследваха сега.
— Господине, вие ще тръгнете с мене — каза кардиналът — или по-точно аз ще тръгна с вас.
— На вашите заповеди съм, ваше високопреосвещенство — отговори д\Артанян.
— Бих искал да посетя сам постовете около Пале Роял. Как мислите, има ли някаква опасност?
— Опасност ли, ваше високопреосвещенство? — запита д’Артанян учудено. — Че каква?
— Разправят, че народът се е разбунтувал много.
— Униформата на кралските мускетари се ползува с голямо уважение, ваше високопреосвещенство, а в противен случай аз сам с трима другари се наемам да разгоня сто от тия дебелаци.
— Но видяхте ли какво се случи с Коменж?
— Господин дьо Коменж е гвардеец, а не мускетар — отговори д’Артанян.
— Тоест, искате да кажете — продължи Мазарини усмихнато, — че мускетарите са по-добри войници от гвардейците, нали?
— Всеки се гордее с униформата си, ваше високопреосвещенство.
— С изключение на мене, господине — възрази усмихнато Мазарини. — Виждате, че замених униформата си с вашата.
— Дявол да го вземе, ваше високопреосвещенство, това е от скромност! — извика д’Артанян. — Що се отнася до мен, заявявам ви, че ако имах униформата на ваше високопреосвещенство, бих се задоволил с нея и бих се погрижил да не нося никога друга.