Выбрать главу

— Да, но за излизането тая вечер тя може би не е много сигурна. Бернуен, шапката ми!

Камердинерът донесе униформената шапка с широка периферия. Кардиналът я сложи на главата си, кривна я и се обърна към д’Артанян:

— Вие имате оседлани коне в конюшнята, нали?

— Да, ваше високопреосвещенство.

— Тогава да вървим.

— Колко души желае ваше високопреосвещенство да взема?

— Вие казахте, че четирима се наемате да разгоните сто дебелаци; тъй като можем да срещнем двеста, вземете осем.

— Както заповядате, ваше високопреосвещенство.

— Да вървим. Или не, почакайте, по-добре е да минем оттук — продължи кардиналът. — Посветете ни, Бернуен.

Слугата взе една свещ, а кардиналът взе от писмената си маса малко ключе с дупчица, отключи вратата към една тайна стълба и след една минута се намери в двора на Пале Роял.

II. НОЩЕН ОБХОД

След десет минути малкият отряд излизаше от улица де БонзАнфан, зад театралната зала, построена от кардинал дьо Ришельо за представленията на Мирам1; сега тук, по волята на кардинал Мазарини, който обичаше музиката повече от литературата, се даваха първите оперни представления във Франция.

Градът издаваше всички признаци на силно вълнение; многобройни тълпи обикаляха улиците и въпреки казаното от д’Артанян, се спираха и гледаха минаващите войници с насмешливо заплашителен вид: това показваше, че обикновеното добродушие на гражданите беше отстъпило място на по-войнствени намерения. От време на време откъм квартала на Халите долитаха крясъци. Пушечни гърмежи се разнасяха откъм улица Сен Дени и понякога внезапно, кой знае защо, по прищявка на тълпата, започваше да бие камбана.

Д’Артанян продължаваше пътя си с безгрижието на човек, който никак не изпада под влиянието на такива глупости. Когато насред пътя стоеше тълпа, той караше коня си право в нея, без да извика дори „пази се!“ И тези, от които тя се състоеше, бунтовници или не, сякаш разбираха с какъв човек имат работа, отстъпваха и правеха път. Кардиналът завиждаше на това спокойствие, което той приписваше на навика към опасности; но все пак той чувствуваше към офицера, под заповедите на когото се беше намерил временно, онова неволно уважение, което и самото благоразумие не отказва на безгрижната смелост.

Когато се приближаваха до поста край бариерата де Сержан, часовоят извика:

— Кой е там?

Д’Артанян отговори и след като запита кардинала за паролата, се приближи до часовоя; паролата беше Л у и и Ро кро а.

След като си размениха условните знаци, д’Артанян попита дали господин дьо Коменж не командува поста.

——

1 Мирам — трагедия, автор на която е самият Ришельо. — Б. пр.

Тогава часовоят му посочи един офицер, който разговаряше прав с някакъв конник, облегнал ръка върху шията на коня му. Той беше същият, за когото питаше д’Артанян.

— Ето го господин дьо Коменж — каза д’Артанян, като се върна при кардинала.

Кардиналът подкара коня си към тях, докато д’Артанян се отдръпна настрана от скромност; но по начина, по който правият офицер и офицерът на коня свалиха шапките си, той видя, че те бяха познали негово високопреосвещенство.

— Браво, Гито! — каза кардиналът на конника. — Виждам, че въпреки своите шестдесет и четири години вие сте все същият, бдителен и предан. Какво казвате на тоя млад човек?

— Ваше високопреосвещенство — отговори Гито, — казвах му, че живеем в особена епоха и че днешният ден напомня много един от дните на Лигата, за която толкова съм чувал на млади години. Знаете ли, в улиците Сен Дени и Сен Мартен ставаше дума чисто и просто за барикади.

— И какво ви отговори Коменж, мили ми Гито?

— Ваше високопреосвещенство — каза Коменж, — аз му отговорих, че за да се образува Лига, им липсва само едно \нещо, според мене, много съществено — херцог дьо Гиз; но такива неща не се повтарят.

— Наистина, но затова пък те ще създадат Фронда1, както се изразяват — забеляза Гито.

— Какво е това Фронда? — попита Мазарини.

— Ваше високопреосвещенство, така наричат те своята партия.

— И откъде идва това име?

— Май преди няколко дни съветникът Башомон казал в двореца, че всички причинители на смутове приличат на ученици, които фрондират (хвърлят камъни с прашки) по парижките ровове и се разбягват, щом видят полицай, за да се съберат отново, след като той отмине. Те подхванали тая дума,