— Да, но аз можех да му дам тая заповед, Гито, а предпочетох вас.
Без да отговори, Гито подкара коня си напред, каза на часовоя кой е и заповяда да повикат господин дьо Вилкие.
Вилкие се яви.
— А, вие ли сте, Гито? — каза той със своя вечно недоволен вид. — По дяволите, защо сте дошли?
— Дойдох да ви попитам дали тук няма нещо ново.
— Какво искате да има? Викат: „Да живее кралят!“ и „Долу Мазарини!“ Това не е ново; напоследък ние навикнахме на тия викове.
— А вие им пригласяте, нали? — отговори Гито със смях.
— Бога ми, понякога имам голямо желание! Намирам, че те имат право, Гито; на драго сърце бих се отказал от заплатата си за пет години, която и без това не получавам, за да бъде кралят с пет години по-голям.
— Наистина, а какво щеше да стане, ако кралят беше с пет години по-голям?
— Ами това, че кралят, като пълнолетен, щеше да дава заповеди сам, а по-приятно е да се подчиняваш на внука на Анри IV, отколкото на сина на Пиетро Мазарини. За краля, дявол да го вземе, готов съм да умра с удоволствие; но да умра за Мазарини, както днес вашият племенник за малко щеше да стане жертва, никакъв рай на оня свят не би ме утешил, колкото и добро място да ми дадат там.
— Добре, добре, господин дьо Вилкие — каза Мазарини. — Бъдете спокоен, ще доложа за вашата преданост на краля.
После се обърна към отряда си и продължи.
— Хайде да се върнем, господа, тук всичко е наред.
— Я гледай — каза Вилкие, — Мазарини бил тук! Толкова по-добре: отдавна вече имах желание да му кажа в лицето какво мисля за него; вие ми доставихте случай, Гито; и макар че едва ли сте имали най-добри намерения, все пак ви благодаря.
Той се завъртя на токовете си и отиде в караулното помещение, като свиреше с уста една фрондьорска песен.
Мазарини се завръщаше дълбоко замислен. Онова, което беше чул от Коменж, Гито и Вилкие, затвърдяваше мисълта му, че в случай на важни събития за него ще бъде само кралицата; а кралицата тъй често изоставяше своите приятели, че поддръжката й се струваше понякога на министъра много несигурна и много съмнителна, въпреки взетите от него предпазни мерки.
През цялото това нощно пътуване, тоест в продължение на около един час, кардиналът, като изучаваше подред Коменж, Гито и Вилкие, не преставаше да наблюдава един човек. Тоя човек, който беше останал невъзмутим пред заплахите на народа и окото на когото не бе мигнало нито при шегите на Мазарини, нито при шегите за сметка на Мазарини, му се струваше особено същество, закалено достатъчно за развиващите се събития и особено за тия, които можеше да се очакват.
Освен това името д’Артанян не му беше съвсем непознато; Мазарини беше дошъл във Франция едва през 1634– 1635 година, тоест седем-осем години след събитията, разказани в предишната история; но той помнеше, че е чувал това име; беше позабравил подробностите, но помнеше, че д’Артанян е проявил при някакъв случай необикновена смелост, ловкост и преданост.
Тая мисъл толкова завладя ума му, че той реши да си я изясни без никакво отлагане; но сведенията за д’Артанян не трябваше да търси от самия д’Артанян. По някои думи, произнесени от лейтенанта на мускетарите, кардиналът разбра, че той е гасконец; а италианци и гасконци се познават много добре и си приличат много: те няма да си повярват един на друг, ако работата ги засяга лично.
Ето защо, когато се приближиха до стената, която обграждаше градината на Пале Роял, кардиналът почука на една вратичка, която се намираше почти на същото място, където сега е кафене дьо Фоа, поблагодари на д’Артанян, помоли ю да почака в двора на Пале Роял и направи знак на Гито да го последва. Двамата слязоха от конете, подадоха юздите на лакея, който беше отворил вратичката, и изчезнаха в градината.
— Любезни Гито — каза кардиналът, като се облегна върху ръката на стария гвардейски капитан, — преди малко вие ми казвахте, че вече от двадесет години сте на служба у кралицата, нали?
— Да, вярно е това — отговори Гито.
— И тъй, любезни Гито — продължи кардиналът, — аз забелязах, че освен вашата храброст, която не подлежи на съмнение, и много пъти доказаната ви вярност, вие имате превъзходна памет.
— Вие забелязали ли сте това, ваше високопреосвещенство? — каза гвардейският капитан. — Дявол да го вземе, толкова по-зле за мене!
— Как така?
— Без съмнение едно от първите достойнства на придворния човек е умението да забравя.
— Но вие не сте придворен, Гито, вие сте един храбър войник, един от ония неколцина капитани, които са останали от времето на крал Анри IV и които, за съжаление, ще изчезнат скоро.