— Четири души конвой, една карета, конят ми.
След пет минути колелата на каретата и подковите на конете затракаха по настилката на двора.
III. ДВАМА СТАРИ НЕПРИЯТЕЛИ
Д’Артанян пристигна в Бастилията, когато удари осем и половина часа.
Той заповяда да доложат за пристигането му на коменданта, който като узна, че той идва от страна на министъра и със заповед от него, излезе да го посрещне на външното стълбище.
Тогава комендант на Бастилията беше господин дю Грамбле, брат на прочутия капуцин Жозеф, тоя ужасен любимец на Ришельо, когото наричаха „Сивото преосвещенство“.
Когато маршал дьо Басомпиер беше в Бастилията, където седя цели дванадесет години, и другарите му по нещастие в бълнуванията си за свобода си казваха един на друг: „аз ще изляза едикога си“, „а аз — едикога си“, Басомпиер им отговаряше: „А аз, господа, ще изляза, когато излезе господин дю Трамбле.“ С това той искаше да каже, че след смъртта на кардинала господин дю Трамбле щеше да изгуби непременно мястото си в Бастилията, а той, Басомпиер, щеше да заеме своето при двора.
Предсказанието му едва не се сбъдна, но не така, както си мислеше Басомпиер; след смъртта на кардинала, против всяко очакване, нещата продължаваха да вървят като по-преди: господин дю Трамбле не излезе, а Басомпиер също едва не остана в затвора.
И така господин дю Трамбле беше още комендант на Бастилията, когато пристигна д’Артанян, за да изпълни заповедта на министъра; той го прие с най-голяма учтивост и тъй като се готвеше да седне край масата, покани и д’Артанян да вечеря с него.
— С най-голямо удоволствие — каза д’Артанян, — но ако не се лъжа, върху плика на писмото е написано много бързо.
— Вярно — отговори господин дю Трамбле. — Хей майор, нека докарат номер 256.
Като влизаше в Бастилията, всеки преставаше да бъде човек и ставаше номер.
Д’Артанян потрепера при дрънкането на ключовете; той остана на коня си, без да пожелае дори да слезе, като гледаше железните решетки, укрепените прозорци, грамадните стени, които беше виждал досега само от другата страна на рововете и които му бяха вдъхвали толкова голям страх преди двадесетина години.
Чу се камбанен звън.
— Трябва да ви оставя — му каза господин дю Трамбле, — викат ме да подпиша пропуска на затворника. До виждане, господин д’Артанян.
— Дявол Да ме вземе, ако повторя желанието ти! — промърмори д’Артанян, като придружи проклятието си с най-сладка усмивка. — Достатъчно е да прекарам пет минути в тоя двор, за да се разболея. Не, не, по-добре е да умра на слама, което навярно и ще ми се случи, отколкото да бъда комендант на Бастилията за някакви си десет хиляди ливри доход.
Едва завърши тоя монолог, и затворникът се появи. Като го видя, д’Артанян трепна от изненада, но веднага се съвзе. Затворникът се качи в каретата, без да покаже, че е познал д’Артанян.
— Господа — каза д’Артанян на четиримата мускетари, — поръчано ми е да пазя най-строго затворника; и тъй като вратите на каретата са без ключалки, ще седна при него. Господин дьо Лилбон, бъдете тъй любезен да водите коня ми за юздата.
— На драго сърце, господин лейтенант — отговори тоя, към когото той се обърна.
Д’Артанян слезе от коня, даде юздата на мускетаря, качи се в каретата, настани се до затворника и каза с глас, в който не можеше да се долови никакво вълнение:
— В Пале Роял, и живо!
Щом каретата тръгна, д’Артанян се възползува от тъмнината под сводовете, през които минаваха, и се хвърли на шията на затворника.
— Рошфор! — извика той. — Вие! Наистина сте вие! Не се лъжа!
— Д’Артанян! — извика на свой ред учуденият Рошфор.
— О, бедни ми приятелю — продължи д’Артанян, — като не ви виждах четирипет години, мислех, че сте умрял.
— Бога ми — каза Рошфор, — няма голяма разлика, струва ми се, между умрял и погребан; а аз съм погребан, все едно, че съм погребан.
— И за какво престъпление сте в Бастилията?
— Искате ли да ви кажа истината.
— Да.
— Е добре, не зная.
— Рошфор, недоверие — към мен?
— Не, честна дума на благородник! Защото не е възможно да лежа за това, в което ме обвиняват.
— В какво?
— В нощна кражба.
— Вие, нощен крадец! Рошфор, шегувате ли се с мен?
— Разбирам. Това изисква обяснение, нали?
— Признавам си.
— Е добре, ето какво се случи. Една вечер, след гуляй у Ренар, в Тюйлери, с херцог д’Аркур, Фонтрай, дьо Рьо и други, херцог д’Аркур предложи да отидем на Пон Ньоф да смъкваме мантиите на минувачите. Както знаете, това. развлечение бе въведено на мода от херцог д’Орлеан.
— Вие сте бил луд, Рошфор! На вашата възраст?