Вдигна бавно ръце.
Съществото се усмихна. Уморена усмивка.
— Чаках те — каза то с дрезгав глас. Английският му беше достатъчно добър, но бе произнасян със странна напевност, която напомняше на Уайли за гласовете на одушевените коли.
Бяха го надхитрили.
— Къде е Самсън?
— Той е със семейството ви, господин Дейл.
Уайли разбра какво означава изразът „да умреш хиляди пъти“. В подобна ситуация това не беше клише, а мрачен израз на истината.
Съществото издаде любопитен звук — примляскване. Гледаше го със зловещо нетърпение. Макар да бяха алергични към човешката атмосфера, те можеха да ядат човешка плът, а това същество беше гладно.
— Ела с мен.
Какво можеше да стори? Последва съществото по тясното стръмно стълбище, изпълнено с воня на разлагаща се плът. Стените бяха покрити с графити — извивки и линии, които първоначално му се сториха безсмислени… но после разбра.
Бяха рисунки, всички сякаш рисувани от детска ръка, но местата на светлината и мрака бяха разменени, приличаха на негативи на снимки. По-голямата част изобразяваха сцени на мъчения, убийства и оргии. Някои рисунки показваха мъжки серафими с подобни на пръчки пениси, други — женски с озъбени лица, пазещи черни яйца.
Когато излязоха на улицата, той видя някои от тях. Една, която имаше цвета на Дженифър Мейзъл, белезникава и бледа, с блестящи люспи. Очите ѝ бяха като тези на водача му. Тя хвърли на Уайли дълъг, разтапящ поглед, бавно изплези езика си и го докосна с пръсти.
— Проститутка — отбеляза пазачът му. После се появиха момчета в огромни фланели с щамповани изображения на подобни на крокодили същества, толкова добре нарисувани, че сякаш всеки миг щяха да изскочат от дрехата и да се озоват пред лицето му. Един носеше тениска на „Ню Секс Пистълс“, очевидно от дома, друг — блузка със зелена отхапана ябълка, а в отхапаната част имаше смачкано човешко лице. Това момче носеше зловещо оръжие, ацтекски меч от стомана с обсидианови остриета, изскачащи настрани. Смачканото лице изведнъж му се стори познато — Адолф Хитлер.
Серафимите го гледаха с блестящите си мъртви очи, главите им се движеха с отсечените движения на гущери. Докато вървяха, забеляза, че улицата е настлана с дървени трупи, свързани заедно. Това умение идваше от инките. Пред тях пъплеше превозно средство. Приличаше на теглена от кон катафалка, но с малък решетест прозорец на гърба вместо стъкло, което да разкрие ковчега.
Впрегнатото кафяво животно имаше страховити блестящи очи и от устата му се стичаше пурпурна лига. Челюстта му беше метална, на разхлабени пружини — личеше от начина, по който висеше. Животното бе по-малко от кон, но беше изтъкано изцяло от кафяви жилести мускули и имаше тесния, непрекъснато извиващ се врат на змия. Когато ги видя, то започна да квичи и да подскача на разкривените си, подобни на шипове крака. Още такива създания, теглещи различни каруци и карети, се движеха нагоре-надолу по улицата.
Вратата в задната част на фургона беше отворена и водачът му направи знак да влезе. Злостна усмивка изплува на лишеното му от устни лице и острите му зъби проблеснаха в кафеникавата светлина.
Отгоре се чу свистене и Уайли видя да прелита прелестна зелена машина, оформена като хоризонтална сълза със сияещо стъкло в предната част на идеално обтекаемата ѝ форма. Беше толкова различна от ужасната бъркотия на улицата, та беше трудно да се повярва, че принадлежи на същия свят.
После го бутнаха силно и краката му се блъснаха в ръба на катафалката. Опита се да се обърне към нападателя си, но силен удар го зашемети.
Вратата се затвори зад гърба му със сухо потракване. За миг Уайли сякаш ослепя, не можеше да види нищо. Когато очите му свикнаха с тъмнината, той разгледа мястото, в което се намираше. Приличаше на вътрешности на стар хладилник и имаше следи от нокти по покрива и по дървения под.
Измъкна магнума и го скри грижливо. Оръжието бе единствената му надежда.
Изви се така, че да вижда един от малките зарешетени прозорци. Не отиваха към големия площад, който беше видял през очите на Самсън, а се движеха по задните улички на града. Неонови йероглифи блестяха навсякъде и се вееха флагове с неразбираеми лозунги. Мястото приличаше на Древен Египет на стероиди. Щеше да е интересно за Мартин, но не той беше тук, нали?
Не, наистина, а страхът имаше странен ефект. Колкото повече узнаваше, толкова нарастваше ужасът му. Имаше душа. Тези чудовища щяха да му я отнемат, да я натикат в стъклена тръба. Могат да изрежат спомените ти и да ги вложат в собствената си душа — сякаш ги ядат. Могат да те използват да караш колите им. И Бог знае какво още. В това място изразът „душата на машината“ придобиваше съвсем друго значение.