Завиха зад ъгъла — животното креташе едва — и подминаха нещо като ресторант. Зад осветените прозорци се виждаха ярки червени стени и златни тавани. Висящи във въздуха сфери от светлина осигуряваха осветлението. На високите столове седяха серафими с красиви лъскави костюми, прилепнали по телата им.
После Уайли зяпна от изумление: вътре имаше и човешки същества. Катафалката вече отминаваше и той се извърна да види повече. Имаше мъж в кожено палто и бяла мека шапка. Очевидно беше някакъв артист, може би рапър или рок звезда, имаше и жени в коприна и кожи. Други мъже носеха смокинги, някои бизнес костюми, трети кафтани и галабии. После съзря кардинал, позна го по лилавата шапчица и поръбеното с лилаво-черно расо.
На масата пред тях имаше златни чинии, красиво украсени с гирлянди от зеленина и бели цветя. Върху блюдата бяха подредени опечени части от тела — серафимски и човешки. Вечерящите ядяха усилено.
После всичко това остана назад, заменено от безкрайния сив град и забързаните орди от серафими.
Шокиран, Уайли Дейл легна на пода. Остана така известно време, вслушвайки се в равномерното тракане на колелата. Умът му все се връщаше към онзи кардинал. Към мъжете в смокинги и жените във вечерни рокли.
Кои, по дяволите, бяха те?
Богати, със сигурност, като гледаше изгладнелите орди, които пъплеха по улиците. Влиятелни човешки същества, живеещи в охолство в ада.
Дали това беше отговорът? Серафимите бяха хамелеони. Може би това не бяха хора, а серафими, завърнали се за малко у дома. Земята с двете луни беше пълна с тях. Там бяха спрели да се борят със замърсяването на въздуха и глобалното затопляне продължаваше, беше дори по-зле, отколкото в неговия свят.
Променящите формата си серафими вероятно управляваха там от векове. Те бяха кардиналите, важните клечки, министрите и царете. Като Самсън. Той контролираше Съединените американски щати — хамелеон-серафим, който се поддържаше с лекарства.
Зачуди се кой ли в неговия свят би могъл да е Серафим. Кой се интересуваше от погубването на душите? Кой окуражаваше алчността? Кой разпространяваше лъжата, че замърсяването няма значение?
Кой, наистина?
Осъзна, че е на ръба на лудостта. Умът му просто искаше да се срине. Да поеме на разходка из зелените поля на сънищата, да подуши цветята, но най-вече да се откъсне от този ужасен свят, да изхвърли всяко познание и всеки спомен за него.
Всяка трепереща фибра на тялото му, всеки инстинкт, всяка капка кръв казваше едно и също:
„Не трябва да знаеш това, не трябва да си тук, но не можеш да се измъкнеш и да разкриеш тайната им, защото те ще убият не само тялото ти, но и безсмъртната ти душа.“
Но вече беше паднал в капана им, затова не трябваше да губи самообладание, трябваше да стори всичко по силите си да обърне коварството им срещу тях. Трябваше да опита.
— О, Господи — помоли се той. — Каква е тази вселена? Как наистина работи? И най-вече как мога да се измъкна от тази каша?
Споменът за Мартин и непрестанната му молитва го споходи и той я зашепна. Молеше се на изцеряващата ръка, която беше възкресила Озирис, разкъсан от брат си на парчета, а също и Иисус, след мъките на кръста. На невидимия, който свързваше добрите с нишките на любовта.
Пристигнаха някъде, катафалката спря. Уайли погледна през прозорчето, но видя само голи дървета, които някога са били огромни и обсипани с листа, но сега бяха сиви и мъртви, протягаха острите си голи нокти към кафявото небе.
— Господин Дейл, ако обичате… — чу се глас отвън.
Когато Уайли слезе, съществото добави:
— Чудех се дали ще ми надпишете „Чуждоземни дни“?
За Бога, серафимът държеше книгата и писалка в ноктестата си лапа. Твърде изумен, за да направи нещо друго, Уайли взе книгата. Отвори на титулната страница.
— Искате ли посвещението да е лично?
— О, да. Благодаря ви.
Объркан, той погледна нагоре и се вгледа в много човешко и познато лице — на сенатор Луис Бауълс, председател на Сенатската комисия по разузнаването, старши сенатор от Юта.
Сенатор Бауълс се усмихна, после потрепери и лицето му отново се промени в лице, на дълголик вампир, люспите му проблеснаха, очите му засветиха злостно.
Уайли довърши посвещението: „На сенатор Бауълс“… и докато го правеше, видя ръката, която пишеше, а после ръката, която държеше книгата. Видя дълги бледокафяви пръсти, завършващи с грижливо подрязани черни нокти.