Видя китките, подаващи се от ръкавите на сакото му. Тесни, люспести и проблясващи като скъпоценни камъни заради змийската кожа. Погледна ръката, която държеше неговия „Монблан“, обърна я и се вгледа в играта на светлината по люспите. После вдигна пръсти към бузата си и усети нежното потрепване на още люспи.
Изобщо не беше отишъл в чуждоземен свят. Самият той можеше да мени формата си.
Беше се прибрал у дома.
Част четвърта
Синята светлина
… Намерил той свещта със синия пламък и дал знак на старицата да го изтегли пак горе. Тя го изтеглила, но когато наближил отвора на кладенеца, протегнала ръка да му вземе свещта.
— Не — рекъл той, защото разбрал лошото ѝ намерение, — няма да ти дам свещта, докато не стъпя с двата крака на земята.
Вещицата се разярила, пуснала го да падне в кладенеца и си отишла…
Докога, Господи, ще ме забравяш докрай, докога ще скриваш лицето Си от мене?
Докога ще измислям кроежи в душата си и ще скърбя в сърцето си денем (и нощем)? Докога врагът ми ще се издига над мен?
22.
21 декември, вечерта
Опасната църква
Извън палатката нощта тътнеше. Земетресенията бяха започнали веднага след завръщането им от света на Уайли и сега се бяха превърнали в безкрайно слабо треперене, което отказваше да спре. Мартин знаеше от странната връзка, която бе открил между съзнанието си и книгата на Уайли, че това бележи началото на края в някои части на планетата. Серафимите се мъчеха да потопят големите човешки градове и земи, за да издигнат океанските дъна, които да превърнат в нови континенти. Оставаха им броени часове преди четиринадесетте изкуствени портала, разпръснати из света, да се отворят широко и милиарди гладни серафими да нахлуят през тях.
Вече за трети път малката група чуваше воя на торнадо да раздира небесата, после усещаха разтърсващата тежест, когато въздушните стълбове се блъскаха и се отдалечаваха през прерията.
Пам и Джордж съобразително бяха разположили палатката в подножието на малък хълм, което намаляваше вероятността някое торнадо да се насочи към тях. Но ако по-голямо минеше наблизо… това щеше да е краят им.
Чу се тътен, вятърът запищя и Уард и Клеър Джеймс започнаха да удрят барабаните. Ездачите се кискаха и потракваха наблизо. Според Мартин те вече дори не възнамеряваха да нападат палатката. Искаха тази групичка от еволюирали хора да си стоят там, където не могат да причинят неприятности.
С Тревър почти се удавиха, когато джипът мина през портала и навлезе сред потопа от тази страна. Но другите деца бяха предвидили, че нещо подобно може да се случи, и чакаха с въжета на брега. Отърваха се на косъм.
Тревър спеше, отпуснал глава на рамото на баща си. Едно от децата се беше облегнало на другото му рамо. Две от по-малките се бяха сгушили в скута му.
Той се замисли, събра ума си с този на Пам, Джордж и Майк. Децата ставаха все по-добри в това, съзнанията им препускаха бързо, много по-бързо от неговото. Промяната бе възприета мигновено от децата и тийнейджърите, защото техните умове бяха по-податливи и по-малко обременени от знанията на цивилизацията.
Имаше име за състоянието, в което се намираха — много имена, всъщност. Наричаха го бодхи, сатори, много неща. Но то не беше същото като осветяването на душата от по-висша сила — което я правеше просветлена. Те не бяха просветлени, те просто бяха.
Човек беше загърбил горите на рая като животно, но тези деца си бяха проправили пътя обратно, без да вземат със себе си отломките от цивилизацията, ала бяха запазили цялата ѝ съпричастност, съзнанието ѝ за ценността на индивида, способността ѝ да уравновесява личните и колективните нужди. Бяха се завърнали в рая като истински човешки същества. Разбираха какво значи да са като криновете в полето. За тях не беше невъзможно да живеят под дъжда. Имаха се един друг. Имаха любов.
Но все още бяха малка групичка в огромен и уплашен свят.
Някога е било така, помисли си той, преди тридесет хиляди години в земите на Южна Франция и Северна Испания, когато децата и юношите са рисували по стените магическите животни на ума.
Пам го разтърси. Намръщи се.
Беше оставил мисълта си да се отдалечи, докато те се опитваха да извлекат от ума му онова, което знаеше от книгата на Уайли.
— Видя ли ги? — попита Тревър внезапно. Гласът му беше странно равен, сякаш сънуваше.
— Спиш ли, сине?
— Извън тялото си съм и ако продължа да говоря, скоро ще се върна, затова излез, трябва да ти покажа.