Пам кимна. Можеха да прочетат информацията в ума му на спокойствие, дори да не беше там, заточва Мартин пое дълбоко дъх, изпусна го и остави душата му да напусне тялото. Когато излезе от палатката, откри Тревър заедно с няколко от другите деца. Дъждът биеше по тях. Ездачите сякаш не ги забелязваха. Виждаше ги както обикновено, но само защото съзнанието му пресяваше същността им през познатите му форми. Телата им все още бяха в палатката.
Тревър тръгна бавно нанякъде. Мартин се опита да се освободи от всякакви очаквания, да изпразни ума си така, че да се покаже истинският вид на света, над който летеше.
В това състояние беше трудно да видиш нещо повече от онова, което искаш или очакваш да видиш. Виждаше ярко осветени градове в нощта, Уичита и Канзас Сити, и красивата прерия, осеяна със светлините на по-малки общности.
С други думи, видя безопасен свят — свят, който не беше истински. Поне така си каза.
„Ще се затвориш за това. Ще очистиш ума си. И когато отново погледнеш, няма да видиш спомените или надеждите си, ще видиш само онова, което наистина го има.“
Видя Линди. Беше точно пред нея. Тя вървеше и изглеждаше толкова слаба и уморена, сякаш всеки миг щеше да се свлече на земята. Очите ѝ бяха мъртвешки оцъклени, но въпреки всичко вървеше. Не много далеч напред имаше редица от четиринадесет автобуса. Другите скиталци се качваха в тях и тя беше нетърпелива, вече нямаше да ѝ се налага да ходи с изтерзаните си крака.
Войници, някои от тях в класически военни униформи, други в изящни блестящо черни серафимски одежди, с бели ръкавици и шлемове с визьори, разделяха пристигащите скиталци на две групи. Серафимските и човешките войници работеха заедно и той разбра, че човешките войници също са скиталци.
Чу се пукот и група скиталци, които току-що бяха навлезли в малкото поле, се разлетя — ръце, крака и глави захвърчаха във всички посоки.
Седнал в задната част на паркиран наблизо пикап, един от войниците обслужваше странно оръжие — подобно на диск. Мартин беше наясно какво е, защото в палатката се намираше по-малката му версия, която Тревър беше взел от къщата на Уайли.
Други скиталци се приближиха към разкъсаните тела с ножове в ръце и започнаха да режат месото. Икономичните серафими хранеха своите пленници със самите тях. Отвратително! Как би могло да се измисли по-евтин начин да ги карат да вървят от този?
Опита се да извика на Линди, но нямаше глас. Вгледа се в окаяните ѝ стъпала, едва ли щяха да я вземат да работи, със сигурност нямаше да изберат нея. А бедничката му Уини, само Бог знаеше какво се бе случило с нея.
Тъгата беше толкова огромна, безпомощността — почти подлудяваща.
Заля го топлина, толкова нежна, толкова изпълнена с грижа и съпричастност, че той си позволи да помечтае как накрая божеството, на което се беше молил през последните няколко дни, идва.
Но не беше Бог, беше друга душа. Усещаше войнишкото ѝ сърце, решително, дисциплинирано, и лицето на войника — изопнато от напрежение.
Когато се опита да се разтвори за тази душа, тя изпрати спомен от детството си — момче, каращо велосипед по алея през лятна вечер, жълта лампа, обградена от нощни пеперуди, старо куче, застанало на верандата, после пристъпващо напред, размахало опашка, за да поздрави момчето.
Мартин разпозна това като опит за споделяне на многопластовия език, чрез който душите общуваха, че този посетител, който се опитваше да се свърже с него, някога е бил момче, обичано от старо куче. И с бързото прозрение, което идваше с мисълта, освободена от тежестите на електрохимическите филтри в мозъка, Мартин разбра, че този войник някога е бил добър и нежен, но това е било много отдавна. Сега беше видял грешките си и искаше да се върне към онова щастливо момче.
Този непознат беше правил злини, но искаше да обясни, че самият той не е зъл.
После Мартин видя йероглифите съвсем ясно. Но дали идваха от душата, или съществуваха във физическия свят? За да определи разликата, трябваше да е експерт, а той не беше.
Безтелесният глас на Тревър каза: „Това исках да видиш. Остави генерал Норт да те води.“
Мартин видя отново лицето на водача си. Само очите. А те го умоляваха. Водеше го в някаква зала.
Разбира се, Мартин можеше да разчита йероглифи. Но имаше над две хиляди символа и преводът можеше да е огромно предизвикателство, а колкото по-назад от Розетския камък се отиваше във времето, толкова по-неточен можеше да стане. Веднага му стана ясно, че йероглифите са от периода на Старото царство, ако не и по-стари. Бяха смесица от цифри и думи, с йератични бележки по полетата.