Стигнаха двора на Пам и той видя, че къщата им е била изтърбушена точно като тяхната. Нашествениците не бяха очаквали, че някои от жертвите им ще придобият сила от нападението, и търсеха всякаква информация за тях, за да ги ликвидират по-лесно.
Пам се затича и изчезна в къщата. В ума на Мартин проблесна образът на ключове за кола, но знаеше, че сърцето ѝ я води към старата ѝ стая, към стаите на онези, които обичаше, и видя, че тя се вглежда в стопените осквернени останки от дома си и усеща същия ужас, който и той беше изпитал, същата болка да види нещо, което беше част от нея, поругано по този начин.
Никой не проговори, нямаше нужда да го прави, усещаха гнева ѝ в съзнанието си, дори Мартин можеше да го долови, а миг по-късно се чу плясъкът на криле. Въздухът се изпълни с безнадеждни, нетърпеливи крясъци, които ставаха по-силни и по-силни, когато козодоите, съзрели ужаса ѝ като ярка звезда, ги откриха отново.
После от къщата последва безмълвие. Пами осъзна какво причиняват емоциите ѝ.
Никой не се помръдна. Съществата се тълпяха над тях. А от мрачните гори се понесе кискането на ездачите. Идваха стремглаво насам, размахвайки металните си зъби.
Камионът беше паркиран в алеята, но когато го доближиха, откриха, че е надупчен. Надолу по алеята имаше купчини — може би останки на хора, нямаше начин да се определи.
Когато се качиха в кабината, Пам опита ключа и промърмори:
— Трябва ни чудо.
Двигателят на камиона изръмжа.
Чу се трясък и таванът беше смачкан надолу с такава сила, че главата на Мартин отлетя напред — което беше добре, защото огромна лапа разкъса метала и се спусна в опит да сграбчи нещо.
— Стой долу, тате!
Двигателят заръмжа отново.
— Хайде — каза Пам.
Кабината беше двойна и Тревър и Майк се бяха качили отзад. Тревър се приведе напред между седалките, докато още козодои кацаха около тях, блъскаха се с изпълнени с остри зъби човки, които се отваряха широко и се затваряха със смъртоносна сила.
Още много накацаха около тях и Мартин усети дъха им — смесица от сероводород и разлагащо се месо, която караше гърлото ти да гори.
Една от главите се стрелна напред и разби предното стъкло, а човката изтрака срещу Мартин. Тревър стреля.
Не се чу гръм. Главата просто отлетя, горната и долната част на човката паднаха при срещуположните врати, очите избухнаха в дъжд от стъкло и желатин, а езикът продължи да мърда сред разбитото лице, докато съществото се изстреля назад и се приземи по гръб на алеята, гърчещите се криле конвулсивно блъскаха толкова силно, че камионът се тресеше.
Останалите отлетяха с оглушителни писъци.
— Слава Богу — промълви Пам, когато камионът накрая запали. Тя пое към улицата, прегазвайки създанието, което изпука под подскачащото возило.
Спуснаха се до Хароу с разнебитения камион. Там го замениха с полицейската кола на Боби, която откриха на кръстовището на Мейн и Скул. Ключовете все още бяха на стартера и в резервоара имаше бензин. Между предните седалки бе оставена рязана пушка. Този път Мартин зае шофьорското място.
Подкараха мълчаливо по Магистрала 36, като от време на време подминаваха някоя изоставена кола, но не откриха никакви признаци на живот.
— Това е страховито оръжие — каза Мартин на Тревър.
— Дано е заредено — отвърна той.
— Светлината идва — обади се Майк. — Трябва да побързаме.
Мартин огледа небето за оранжеви дискове. Не видя нищо, но настъпи газта и увеличи до сто и осемдесет, а после и на двеста. Боби беше поддържал колата добре.
— Завий надясно — нареди Майк.
— Мислех, че отиваме към „Смит Сентър“?
— Монументът е на шосе 191.
Мартин зави на север по шосе 281. Полетата бяха пусти.
След още два километра Мартин забеляза малък монумент до пътя. Недалеч от него имаше малка постройка.
— Добре — каза Мартин. — Сега какво?
Излязоха. Мартин носеше пушката, но Майк я взе от ръцете му и провери дали е заредена. Имаше осем патрона.
Мартин приближи до черквичката, бяла постройка с олющени стени. Вратата не беше заключена. Отвори я. Вътре имаше няколко пейки, маса и кръст на стената зад нея. Забеляза, че това не беше обичайният християнски кръст. Христос бе разпнат, но четирите рамене на кръста бяха с еднаква дължина. Зачуди се кой ли би могъл да стори това в Канзас — да използва толкова древен символ, който отбелязва равноденствията и слънцестоенията, свързан с най-дълбоките спомени за човешките познания от времето, когато не сме мислили, както мислим сега, но сме правили чудеса, защото сме предавали съзнанието си на Бог, и сме действали, движени от изящен инстинкт, вместо от мудна мисъл.