— Тате, чуй ме. Ако не го оставиш да поеме контрол над теб, ще загазим. Защото не сме в Съединените щати. Това е Авадон и в секундата, в която разберат, че сме тук, ще е свършено с нас.
— Минали сме през портал?
— Все още сме на земята, но във физиката на Авадон.
— Хайде — подкани Майк. — Трябва да вървим. Имаме доста неща за изясняване.
Мартин го последва през стаята, където Ал Норт беше лишен от живота и душата си. Премина през ниския вход, от който струеше светлината, която беше жива и проникваше в плътта, и самият ѝ допир до кожата караше човек да плаче.
После разбра причината за това. Намираха се в пещера, осветена от синкаво сияние, като подводна пещера, в които едва проникваха слънчеви лъчи. Пред тях се разстилаше море от стъклени тръби, всяка по метър дълга, всички, включени в огромните черни гнезда, всички живи, точни копия на изображенията по стените в храмовете на Дендера. Само че тези тръби искряха от живот. И светлината вътре подскачаше и се бореше, а цялата стая примигваше.
Отначало Тревър, после Пам и Майк бавно паднаха на колене. Мартин ги последва, защото светлината, която ги огряваше, не беше просто жива, беше наситена с живот, и те можеха да видят милиони летни утрини, роса по тревите, знаци за борба и щастие, и да чуят също така силен гръмовен рев от милиони гласове.
Цветът на човечеството беше тук.
— Какво ще правим сега, тате?
— Нямам никаква представа.
23.
21 декември, последните часове
На Авадон: Съюзът
Уайли осъзна, че го местят, след като видя, че пресичаха същото пазарче отново. Забеляза купчини прежди, земеделски сечива, кошници, четки и брадви, полирани до блясък.
Може и да беше като всички тях, но не беше на тяхна страна. Не, той беше човек на Съюза, спомняше си това. Бяха прави, че е разузнавач. Така беше, но не от най-добрите, като се има предвид, че се бе оставил да го хванат в най-лошия възможен момент.
Уайли беше разгледал внимателно всеки милиметър на каретата, но тя беше направена като сейф. Проклетият кочияш отваряше малък люк от време на време и изливаше вътре урина и лайна. Уайли се дърпаше на безопасно разстояние, но не можеше да избегне вонята. Зачуди се дали и неговите екскременти сега са жълти.
Каретата спря и измина известно време, преди Уайли да осъзнае, че няма да тръгне отново. Чу се поредица от изщраквания и вратата се отвори със съскане. Дори и на това място, с мрачното кафяво небе, излизането навън беше болезнено за очите.
Сега вече щеше да понесе последствията от провала си.
— Готов ли си за обяд? — попита мъжът, който го държеше в плен. — Чух, че ръцете ти се падат на мен.
Ръцете му. Какво място. Захвърлен в карета, където единственото, което можеше да прави, беше да мисли, неусетно си беше припомнил още от истинския си живот. Ако човек се вгледаше — наистина усилено, — нямаше да открие никаква следа от Уайли Дейл преди 26 декември 1995 година, деня, в който беше направил прехода си към човешкия живот, подготвен за него до най-малкия детайл. „Уайли Дейл“ вече беше утвърден като романист от организацията, която го бе изпратила на човешката земя, но първата книга, която самият той бе написал, носеше името „Чуждоземни дни“ — историята за неговото отвличане, която всъщност беше огледален спомен за идването му на земята с една луна.
Докато очите на Уайли привикваха към светлината, той забеляза, че стои пред гигантско копие на сграда, която му беше позната. Беше моделът за Гробницата на черепа и костите в кампуса на университета Йейл. Но Гробницата не беше голяма, а тази сграда беше седемдесет метра висока — огромен грозен монолит.
В сравнение с останалата част на града, който ехтеше от ревове, писъци, смях, звуци от изпусната пара, тракащи карети и различни неустановени шумове, тишината тук беше пълна.
Гробницата беше построена от Уилям Хънтингтън Ръсел, чийто заварен брат Сам бе търгувал с опиум в Китай с печалба за британците, като опит да си върнат златото, похарчено за китайския чай. Британските капитани не искаха да пренасят тази стока. Може и да е било през петдесетте години на деветнадесети век, но пласирането на наркотици си е било пласиране на наркотици. Ръсел не беше имал проблеми с това да пристрасти китайците.
— Щастлив ли си? — попита Уайли усмихнатия Серафим.
— Да, щастлив съм.
— Майната ти!
— Може ли да ти отрежа пръстите?
— На земята с две луни ли отиваш?
— Де да имах този късмет. Не, не мога да си го позволя.