Ако нервната система на одушевената машина беше правилно изградена, душата, която я населяваше, щеше да я усеща така, както би усещала тялото си.
Уайли изправи машината. Ускоряваше над откритата земя, право към ловните владения на някой аристократ. Къщата сякаш беше взета от английската провинция. Брат му се обади:
— Гонят ни дванадесет машини.
Уайли влезе в гората между дърветата.
— Ще ме потрошиш!
Тогава последва съвета на сина на Мартин. Просто го остави да се случи. Ръцете му се движеха автоматично, докато се спускаха над пътека из гората, а после поеха по течението на някакъв поток. Толкова далече от града не изглеждаше замърсено, дори и от страната на Корпорацията, където споменаването на глобалното затопляне водеше до смъртна присъда. Но пък тук всичко водеше до такава присъда. Екзекуциите не бяха само начин за контрол на населението, те осигуряваха храна и зрелища на масите.
После видя стена. Стената, която Корпорацията беше построила около Съюза. Беше сива, огромна и се издигаше насреща му. Той дръпна ръчките, колата подскочи и внезапно всичко се промени.
Полетя над поля с цветя и овощни градини с дървета, натежали от плодове. Всичко беше зелено, небето беше по-скоро прашно синьо, отколкото прашно кафяво и той знаеше, че през нощта ще има звезди. Няколко звезди. Тук пък беше незаконно да не се споменава за глобалното затопляне.
— Аз ще поема — каза брат му.
— Най-добре, защото нямам представа къде отиваме.
— Излъчвам кода ни, но може да ни проверят от военновъздушните сили, така че недей да се опитваш да бягаш. Вкъщи сме, братко.
Сърцето на Уайли се сви от болка, докато гледаше богатата зелена земя на Съюза да се разстила под тях. А и къщите бяха с красиви капаци. Повечето от серафимите тук се занимаваха със земеделие. Той също го бе правил и виждаше, че жътвата все още не е приключила.
— Жътвата е закъсняла.
— Зимата закъсня, твърде топло е. Ако само една осма от планетата се бори, не можем да победим, можем само да загубим бавно. Гълфстрийм спря за четири месеца тази година. Авалон почти замръзна, а тук в Ацтлан, повечето от царевицата изгоря.
— Ами Корпорацията? И те трябва да усещат същото.
— Земеделието е незаконно там сега. — Той замълча за дълго. — Предполагам си забелязал какво ядат.
— Забелязах.
Спуснаха се по чакълеста алея пред скромна пясъчна постройка, полуизтритите издълбани змии за късмет и радост едва се виждаха на древните стени. Но това беше домът му, място, което му бе липсвало през цялото това време.
Излезе.
— Ще ми се да можеше да влезеш вътре, братко.
— Когато тази обиколка приключи, ще се завърна в естественото си тяло завинаги. И очаквам този миг с нетърпение, Уайли.
— Не искам да се разхождам сам из тази къща.
Извитата врата се отвори. В сенките се открои фигура, красива, потропваща с нокти по рамката.
О, това беше невъзможно.
— Талия?
— Актриел?
— Да — отговорът му беше толкова автоматичен, че не изискваше никаква мисъл. Актриел беше истинското му име и той беше офицер, отговарящ за информацията към Министерството на отбраната. След пилотското му обучение работата му беше свързана с издаването на директиви и прокламации. Беше изпратен в човешкия свят именно заради тези си способности.
Когато излезе на светло, клаксонът на колата изсвири два пъти и тя отлетя към небето, обърна се и се устреми към територията на Корпорацията. Актриел я проследи с тъга. Искаше му се брат му да излезе от нея, макар и да бе наясно, че ще му е трудно да се порадва на свободата на истинското си тяло, ако трябва да се завърне към същата адска работа после.
Талия се приближи, свела очи, плачеше. Той я прегърна. Отново си беше у дома.
— Бях забравил всичко — прошепна.
Тя кимна.
— Но къде е съпругът ти, Талия? Семейството ти? Със сигурност имаш такова. Минаха години.
Хванати за ръка, те влязоха в сумрачния уют на къщата. Спомените го заляха, докато пристъпваше в широката централна стая с бели стени и небесносин таван, с виещи се цветя, нарисувани по стените. Камината на майка му беше тук, високите жътварски ботуши на баща му бяха все още в дрешника, където ги държеше. До тях, по-малки, по-къси ботуши. Обуваше ги, когато плевеше.
— Все още ли обработваш земята?
— Винаги ще го правя.
— Разбира се.
Целта на Съюза за запазване на равновесието означаваше, че смяната на предназначението на земята не се правеше без основателна причина.
Тя взе ръката му и попита:
— Желаеш ли ме?