Той я прегърна и усети как сърцето ѝ бие до неговото. Тази любов — как бе успял да я напусне? Тя беше неговата любима, алфата и омегата на душата му. Щом можеше да стои тук и да обработва земята с нея, защо бе тръгнал?
После си спомни за малката Келси и гордия силен Ник — деца на два свята. Неговите деца бяха на предната линия с майка си и ако останеше, щеше да ги изостави.
Беше труден миг. Красотата на жена му бе поразителна, люспите ѝ бяха толкова малки и толкова бледи, че приличаше на кукла, косата ѝ беше валмо от нежен бял дим около главата ѝ, очите ѝ бяха по-сини от чистото земно небе и по-дълбоки и от най-дълбокия океан.
Как обичаше тази жена, негов приятел от младостта и детството, негов верен спътник.
Но имаше клетви на устните и клетви на кръвта, а клетвата му към децата на земята с една луна беше кръвна.
— Толкова се радвам, че всичко свърши — каза тя. Серафимите от Корпорацията бяха запомнени от хората като нефилими, архонти, демони. Човечеството наричаше членовете на Съюза ангели или дакини, небесни танцьори.
— Аз също се радвам.
— Но ти въздишаш, съпруже.
Той я притисна към себе си. Това бяха прости къщи с голяма централна стая с кухня, трапезария и склад в едното крило и спални в другото. Бяха живели в тези къщи вечно, почти буквално. Нямаха възраст, помисли си той. Съюзът беше с Бог, нямаше какво да се брои.
Но той беше забравил колко прекрасно може да ухае женската коса, напръскана като нейната с цветен прашец. Понякога падаше върху греещото ѝ чело, меко почти като човешка кожа. Беше красива почти колкото Брук, но истината бе, че дори за серафимите хората бяха изключително красиви. Затова служителите на Корпорацията бяха започнали да ги изнасилват. Затова Съюзът ги пазеше и защитаваше с всички сили. Имаше нещо у хората, което бе близко до Бог, много близко, и те изпитваха желание да ги защитават и боготворят.
Келси, Ник, Брук. Приятелят му Мат. Пури и абсент. Цялото удоволствие да бъдеш като тях, да можеш да целуваш човешки устни и да вървиш по красивите им улици, да гледаш свещеното синьо на небето им, да вдигнеш лицето си към чистия дъжд и да слушаш как вятърът свири в нощта, да гледаш телевизия, да ходиш на кино и да ядеш пуканки, да усещаш топлите човешки длани върху човешката си кожа, да потъваш по-дълбоко в нея.
— Ти си далече — каза Талия.
— Просто съм в шок. Да те видя отново. Да си спомня за теб. Да осъзная, о, моя Талия, всичко, което бях забравил.
Той я погледна отново и пак я притисна към себе си.
— Всичко, което ми липсваше.
Но тя видя истината. Познаваше го добре. Бяха израсли заедно, от една кошница. Семействата им бяха преплели съдбите им дълго преди те да се родят.
Като тя се опита да скрие сълзите си, той се извърна настрани.
— Принадлежа ти — каза, чувстваше се като разкъсан от двата свята. Прегърна я отново и отново усети липсата на Брук в ръцете си.
Очите ѝ срещнаха неговите. Въпросът, който се четеше там, беше мрачен. Тя вдигна ръка, пръстенът от електрум просветна слабо. Неговият пръстен. Той взе ръката ѝ и я целуна. Тя се засмя с дълбок гърлен глас и той я пожела. Желаеше я толкова силно, че започна да отделя слуз от всяка люспа на врата си. Тя измъкна кърпа и нежно я изтри. Докосващите ѝ ръце извикаха у него толкова силно желание, че то сякаш бе отвъд треперещата му плът, отвъд въобразимото, отвъд самото тяло.
Но ако стореше това, нямаше да я напусне, не и за втори път, щеше да е твърде жестоко. А имаше деца, клетва и друга скъпа съпруга. И той знаеше, че когато се събере с Брук отново, ще се загуби в чудесата на човешкия живот и човешката любов.
— Само няколко минути — каза тя тихо и отвори дървените капаци. Той видя във вечерната светлина диамант, висящ посред въздуха. В страните му се виждаше друга къща със светлини, изплуващи едва сега на прозорците, и малък силует, който се взираше от тях.
Келси чакаше баща си да се върне.
— Имам постоянен мехлем — каза Талия. — Избирай.
Той пое ръцете ѝ.
— Винаги сме знаели опасностите на тази мисия. Сега живея там. Имам деца, които се нуждаят от баща си.
Но му се искаше да…
— Няма да си спомниш за мен.
— Ще намериш някой друг — отвърна ѝ.
— Не се подигравай с любовта ми.
Щеше да я остави вечно копнееща за него. Ако бе знаел, че ще е толкова трудно.
Знаеше го. Тя също.
Талия започна да размазва мехлема и той я остави да го стори. Мазилото попи дълбоко в него и този стар дом започна да изглежда все по-странен. Забеляза, че капаците се затваряха, че няма обикновени столове, а само странните високи трикраки столчета. Видя въртящия се чекрък и стан, древен и очевидно често използван, но кой използваше станове в днешно време? И решетката, както и голямото желязно гърне бяха странни и архаични, имаше и свещи вместо крушки.