Но после тя направи нещо странно. Започна да се маже с мехлема.
— Не, не бива.
— Виж, слънцето залязва и Келси ще се уплаши. А Ник може и да ни гръмне, ако се върнем по тъмно.
— Брук?
Значи Талия е била с него през цялото време. Докато се превръщаха от серафими в хора, благодарение на ДНК мехлема, той я прегърна отново.
— Ти си била, винаги си била ти! Знаеше ли?
— Не и преди да те последвам през портала на Самсън. Тогава разбрах.
— Но ти си избягала от Корпорацията, върнала си се вкъщи, дойде да ме посрещнеш, въпреки че можеше да останеш.
— За да те защитя. Не помниш ли каква съм?
— Кланът на пазителите. — Той се засмя. — Наистина си ангел-хранител.
— От какъвто имате нужда, господин пияч и пушач и забъркван на страшни каши… кой с ума си би участвал доброволно в мисия като тази?
— Трябваше да се направи.
— Затова и те обичам толкова много.
Тя му се усмихна и лицето ѝ проблясна, люспите се изгладиха в замъглени вълни, веждите се издуха, очите станаха по-дълбоки, не така широки, по-човешки, ноздрите се разтвориха още, устните станаха по-меки и червени, зъбите се удебелиха до човешки. И по вътрешното трептене в тялото си, той разбра, че и с него се случва същото.
Това не беше смяна на формата. Беше фундаментална ДНК трансформация. Когато брат му приключеше задачата си, това щеше да е неговата къща. Щеше да влезе в старото си тяло тук, да си намери жена, да има яйца и грижите за яйцата щяха да разведрят къщата през бъдещите години и векове.
Но Талия и Актриел щяха да умрат в човешката си форма.
Тя хвана ръката му по-здраво.
— Готов ли си?
— Как изглеждам?
— Идеално. Или не. Липсва ти една бенка под лявото ухо.
— Кой ще забележи?
— Дъщеря ти например. Наследила е твоя талант за преследване и наблюдение.
— Трябва ли да вземем от мехлема и за Келси и Ник?
— За родени на земята като тях? Те имат способността да се преобразяват, но не и умението. Ще си останат така, с малките си серафимски сърца в прекрасните човешки тела.
— Значи ще останеш с мен?
— Винаги.
После се озоваха в познатите гори и за кратък миг душата му остана и в двата свята. Поклати глава и каза:
— Струва ми се, че току-що се събудих от сън, който няма да забравя.
— Какъв беше?
— Забравих го.
Тя се притисна към него и го целуна.
— Всички преживяхме твърде много. Това трябва вече да приключи.
После се загледа в къщата.
— Време е да се върнем към нормалния си живот.
— Можем ли?
— Мисля, че можем. Забеляза ли, че е шест и все още нищо не се е случило? Няма промяна през две хиляди и дванайсета тук.
Луната жълтееше на изток в небето, беше пълна и се издигаше в царствено великолепие.
И двамата замълчаха по една и съща причина.
— Защо сме в гората, Уайли?
— Ами… — Защо бяха навън? Накрая каза: — Дойдох да те търся. Това е.
— А аз дойдох да те намеря.
— В пещерата ли бях?
— Мисля, че да.
— Имам чувството, че съм бил на Марс. На милиони километри оттук.
Внезапно тя се притисна съм него. В сгъстяващия се мрак той се усещаше много сам. Странно. Изпитваше носталгия, но за къде? Къщата му беше на половин километър разстояние.
— Децата ни чакат — каза Брук.
Тръгнаха нагоре по хълма.
Любовта, която е толкова велика, че не може да бъде видяна, която сякаш не съществува, но е в действителност тихата свръзка, която утвърждава света, ги последва, съвсем близо, за да се наслади на топлината, на онова, което бяха открили заедно.
— Къде бяхте? — попита Ник, докато те излизаха от гората. — Става все по-тъмно.
— Загубих се — отвърна Уайли.
— И аз го открих — рече Брук.
— Загуби се? Как така? Реших, че са те убили. — Ник прегърна баща си и Уайли усети младостта му и любовта, която хранеше към него, а после и Келси дойде, понесла Недодялко.
Когато влезе с децата си в меката светлина на къщата, Уайли чу призива на друг баща, чието отчаяние започна да се излива в ума му в мига, в който прекрачи прага.
Спомни си за книгата, за Мартин и Тревър и за опита им да си върнат света.
— Имам работа — каза той и Ник го последва по стълбите. После му каза:
— В ужасна беда са. Понаписах нещо.
Уайли спря и се обърна към сина си.
— Така ли?
— Мислиш ли, че не знам какво съм, тате? След всичко, което преживяхме? След това, което направих за теб?