Погледна сина си и сякаш за първи път го видя.
— Какво си?
— Част от това семейство. Не сме като другите, общуваме с други светове, владеем сили. Затова се опитаха да ни убият и затова не успяха. Аз също ви защитавах и ми дължиш нещо.
— Какво?
— Искам да ми имаш доверие и никога да не влизаш сам в портал, ако не съм там, за да ти помогна!
Проблесна спомен за къщичка сред дървета. Странен спомен, като сън. По-малко от сън, просто фантазия, част от историята, нищо повече.
— Аз…
— Слънцестоенето настъпва и Мартин и Тревър имат нужда от нас. Но ти сякаш си се изгубил в собствения си ум, а точно сега не бива да губиш нишката. — Момчето замълча. — Всъщност написах доста. Написах цялата история на живота ви с мама на Авадон и кои сте. Можеш да я прочетеш по-късно, сега нямаме време.
Уайли влезе в кабинета си.
Брук се провикна отдолу:
— Какво става?
— Ник току-що написа първия си разказ.
После седна пред лаптопа.
— Талия — прочете на глас. — Това е хубаво име. Но кой е Актриел? Трябва да намериш по-добро име.
— Тате, ще го прочетеш по-късно. Сега е време да пишеш, защото, когато пишеш, се случва нещо ново.
— Не усещам нищо. Не мога да пиша.
След миг чу шепот в ума си. Написа няколко думи.
— Тревър, тате, трябва да пишеш за Тревър.
Сякаш светкавица го бе поразила и опустошила и той видя ясно огромна зала, осветена от странно, смущаващо сияние, светлина, която беше синя и жива, и показваше много по-ясно от всеки вик, че се намира в огромна беда.
Пръстите му затракаха по клавиатурата.
— Най-сетне — въздъхна Ник. — Тревър, приятелю, чуй.
Уайли седеше на бюрото си, но в същото време се намираше на друго място под земята и там се чуваше като друг глас: „Седмият Ангел изля чашата си на въздуха; и от престола на небесния храм се раздаде висок глас, който казваше: Свърши се!6“
Но не се беше свършило, не и за седемте души, които се бореха за живота си и за живота на целия свят в мрачния ад.
— Там има портал, а те не го виждат, тате!
— Знам.
— Тогава го напиши! Кажи къде е, ако знаеш!
— Но те не могат да дойдат тук, не могат да го прочетат.
— Просто го направѝ.
В тишината и мрака на дълбоката пещера, в която Мартин и малката му банда се бореха да разбият капана за душите, тайният проход към Авадон бавно се настрои и започна да се отваря.
24.
Слънцестоене 2012 и на двете земи
Разказ за седмина войници
Наближаваше полунощ, четиринадесетте големи лещи, разпръснати из земята с двете луни, проблеснаха мрачно. Нямаше кой да види това, освен сбирщина серафимски войници и орди от скиталци, наредени в очакване да въведат новите си господари в градовете, които все още се строяха, и в равнините на новите земи, където множество бараки се издигаха сред останките на мъртви морски животни и трупове на скиталци.
— Тате!
Уайли спря и се обърна към Ник, опита се да не му изкрещи, но всъщност точно това искаше да направи, да му извика да млъкне, просто да млъкне.
— Тате, трябва да се фокусираш върху Мартин и Тревър.
— Съжалявам.
— Не съжалявай, просто го направи.
Пръстите му отново затракаха по клавиатурата.
На долния етаж Келси също се вглеждаше в нощта на другия свят и търсеше малката Уини. Линди беше открита от Брук. Тя беше на камион, поел към Денвър, предвиден да стане една от основните заселнически територии за милиардите гладуващи поданици на Корпорацията. Тук нейната съдба щеше да е проста: като всички скиталци, тя щеше да работи, докато умре от изтощение.
В огряната от слънцето страна на земята гигантските равнини, заменили голяма част от средния Тихи океан, бяха покрити от непроницаема мъгла, докато трилиони тонове газ извираха от засъхващата почва. Там, където преди се намираха Индия и Китай, се разливаше нов океан, бурен и негостоприемен, осеян с острови, които всъщност бяха изградени от мебели, хладилници, дървета, килими, играчки, пластмасови врати и контейнери, и върху тези острови бяха струпани могили от трупове на добитък и кучета, маймуни, всякакви зверове, и човешки трупове с бледи оцъклени очи, накацани от чайки и гарвани и орди от пеликани, които прелитаха от място на място с издутите си гуши.
Всички виждаха това, цялото семейство Дейл, в новите си освободени умове. Келси запя тихо на Недодялко древната песен, на която я бе научила майка ѝ, „Денят на Дирийн“, сътворена в спокойното сърце на Съюза и вляла се в спокойното сърце на Ирландия преди много време, песен, споделена между ангелите и хората. Гласът ѝ се извиси по стълбите, избликна от самотния извор светлина, където тя държеше не само Недодялко, но и всички мъртви в целия свят. Пееше им с тихия си глас: