— Следователно бих казал, че се е включила някаква машина. Мисля, че между днес и двадесет и първи декември можем да очакваме тя да става все по-активна и на посочения ден да унищожи човешката цивилизация, или поне да се опита.
Президентът се изправи и тръгна към прозореца.
— Бо?
— Сър, нямаме такава информация.
— Том?
— Това е… очевидно, не мога да го нарека фантасмагория — нещата са там. Но мисля, че трябва да изчакаме още малко. Ако ще се бием, трябва да знаем с какво и как ще го правим.
— Ал, променям заповедите. Направи следното: удари с ядрено оръжие най-изолираното от тези неща…
Том Самсън скочи на крака.
— И дума да не става.
— Том, вече имаш своите заповеди.
— Сър, виждам, че взимате опасно и прибързано решение, и не мога да си замълча!
— Ще изпълниш ли заповедта, Ал?
— Сър, малко по-ниско съм в командването.
— Всички трябва да разберете нещо. Не чувам това, което искам да чуя. И след малко няма да се задоволя с оставки, а ще наредя арести. Още тук!
Втренчи се в Том и Мартин си помисли, че не иска да е на мястото на генерала.
Ал се изправи на крака.
— Сър, веднага ще наредя удара.
— А ти ще продължиш ли да спазваш клетвата си, Том?
— Както я разбирам.
— „Съвестно ще изпълнявам законни заповеди…“ е частта, която е важна в случая.
— Сър, ще подам предупрежденията и ще обявя военно положение. Но ви умолявам да поставите другия въпрос пред Съвета за национална сигурност и пред Роби. Не оставяйте секретаря на отбраната в неведение. И за Бога, уведомете французите и британците — всички империи. Недейте да ги изненадвате.
— Никой няма да остане в неведение — промълви президентът. — И нека ти кажа нещо невероятно. Знаеш ли какво трябва да направя сега? Трябва да отида в Розовата градина, да сложа усмивка на лицето си и да ям глупава пуйка! Честит Ден на благодарността.
Той излезе от стаята и Мартин си помисли, че би следвал този мъж навсякъде. Мнението му за президента беше напълно променено. Беше умен, решителен и умел в управлението на властни мъже като тези в стаята.
Те го последваха. Мартин остана сам, напълно забравен. Неговата роля в срещата най-вероятно нямаше да бъде отразена в историята, но той разбираше какво е направил. Ако искаха да спрат онова, което щеше да започне всеки момент, трябваше да действат незабавно и решително.
Беше минала година, откакто НАСА даде изявление за НЛО, и сега той се чудеше дали това е било добра идея. Ако бяха извънземни от друга планета, бе донякъде безобидно. Но ако ставаше дума за паралелни вселени, независимо дали някой вярваше, че те са реални, това би обяснило способността им да влизат в нашия свят. Разумът може би играеше някаква роля, неподозирана при това. Може би нашата вяра беше съществена за тяхната способност да минават през порталите, което означаваше, че НАСА неволно е отворила врата, затворена от мъдростта на миналото и запечатана от свещените постройки, които сега бяха разрушени.
Той измъкна мобилния си телефон. Дали щеше да има обхват тук? Да. Добре. Позвъни на Линди.
— Прибирам се, скъпа.
— Мислех, че си в самолета.
— Направих малко отклонение. Доста невероятно отклонение. — Огледа се и на вратата видя човек от тайните служби. Явно беше дошъл за него — Извинете, трябва да стигна до Канзас Сити.
— Националното летище. ТАТ и „Браниф“ имат полети дотам.
— Всъщност бях доведен със самолет на военновъздушните сили и реших…
Агентът се усмихна.
— Задачата ни беше да ви докараме тук.
— И толкова?
— Толкова.
— Мартин, какво става? — попита Линди. — С кого говориш?
— Ще ти се обадя от летището да ти кажа кога кацам.
Той преглътна ужаса, който се зараждаше в него. Надяваше се, че ще има достатъчно време да се прибере.
2.
Първи декември
Последната хубава нощ на Уайли Дейл
Уайли Дейл се опита да спре треперенето си, но не успя. Помисли си, че никога през живота си не е бил по-уплашен. Беше изтощен, историята беше преминала през ума му като неконтролируема халюцинация и той реши, че това не е измислица, а реалност.
Най-вече защото не беше успял да спре ръцете си да докосват клавиатурата. Сякаш бяха чужди. Не можеше да ги контролира.
Поне сега не мърдаха. Погледът му се плъзна към часовника.
— Мамка му!
— Какво? — долетя съненият глас на Брук от спалнята.
— Идвам след мъничко.
Уайли беше писал на лаптопа си в продължение на невероятните шестнадесет часа. Знаеше какво е написал, но сякаш не той беше авторът. Не беше творил, а записвал. Не създаваше роман, а пишеше история и това беше много плашеща история — беше го страх, че е истинска и не е само история, а предупреждение.