— Трябва ми малко пространство, скъпа. Това, което пиша, определено ме натоварва и аз съм съгласен с теб. Книгата е за нас и за хората, които живеят в друга версия на тази къща в паралелна вселена. Поне за това си мисля, че става въпрос. По-скоро съм читател, отколкото писател. Чета, докато пръстите ми пишат.
— В какъв смисъл за нас?
— Ами например този разговор. Ще го има в книгата. Защото по някакъв начин сме част от историята. Все още не съм сигурен как, но сме част от историята.
— Няма да споменаваш имената ни отново!
О! Трябваше да бъде много внимателен.
— Е… хората в паралелната вселена не сме ние. Имат различни имена. Те живеят в своята версия на тази къща и градът също носи името Хароу, но хората не са същите.
— Уморих се от тия глупости.
— Хей, почакай. Паралелната вселена очевидно е различна. Техният „Макдоналдс“ има смарагдени извивки. Мишената на тяхната „Таргет“3 е синя. Името на президента е Джеймс Хана Уейд, а семейството се нарича Уинтърс. Ние сме Дейл, ако не си забелязала. А тук „Макдоналдс“ очевидно има жълти извивки. Освен това няма Британска империя, както и още редица неща. Имат две малки луни вместо една голяма.
— Какви са имената на героите в частта, която се развива в нашата вселена?
Познаваше го достатъчно добре и не беше глупава. Изобщо не беше глупава.
— Е, естествено, използвам нашите…
— Не!
— Е, ние сме. Те са ние.
— Имената на децата ми няма да бъдат в още някоя от книгите ти. Знаеш ли какво каза Никълъс? Каза, че си най-позорният баща в света, и беше прав! Да кажеш, че си бил взет на борда на НЛО, беше достатъчно зле, но не, трябваше да включваш и Ник! И то когато беше само на седем години. Уайли, какво ти става?
— Имената са… като… просто работни имена. След като свърша, ще ги сменя.
— Защото е суетно да пишеш роман за себе си!
— Брук, стига вече. Знаеш, че се случи.
— Това нарани много семейството ни, скъпи. Не мога да го преживея отново. Децата не могат. Особено синът ти. Той е толкова смел, но страда.
— Какво имаш предвид?
— Децата го тормозят. Баща му е преживял ректално сондиране. Опитай да си представиш какво е да ти го подхвърлят, когато си на дванадесет.
— Проблемът е в насмешката, не в книгата. Случи се. — Той спря за миг. — Просто не е каквото го мислех.
В този миг го завладя усещането, по-скоро нещо като придръпване. Да се върне в кабинета, да седне…
Но не и след шестнадесет часа. Щеше да попадне в страната на инфарктите. На инсултите.
— Работата е, скъпа, че тази книга… Аз не съм нейният автор. Аз съм неин пленник.
— Ще държа теб отговорен, Уайли Дейл. Теб!
— Добре, стига вече. Отивам да се разходя. С малко късмет ще си заспала, когато се върна.
— Само да миришеш на пури…
— Келси трябва да има индианска кръв. Как успява да ме следва, без изобщо да я забележа. Но ние не сме индианци, скъпа, как си обясняваш способностите ѝ?
— С факта, че ти си двеста процента мошеник и негодник. — Тя се приближи до него. — Което са две от многото причини да съм толкова луда по теб.
Целуна го. Беше ѝ сърдит, но отвърна на целувката. Тя му се стори толкова уязвима и толкова… Брук. Прегърна я здраво.
Колкото и кавгаджийски да беше, този брак беше добър за Уайли Дейл. Имаше нужда от някой, който да му се противопоставя от време на време, а Брук се справяше с това. Но той нямаше да смени никакви имена в никоя част на книгата, включително и в тази.
— Толкова си прекрасна — каза ѝ.
Тихи стъпки се отдалечиха. Келси прошепна:
— Те се целуват. Божичко!
Уайли и Брук успяха да сдържат смеха си.
Той тръгна към стълбата и когато тя се опита да го задържи, ѝ обеща, че ще се върне скоро. Наистина имаше нужда да излезе на въздух. Ако не се махнеше от клавиатурата и не се откъснеше от това нещо, щеше да прекара цялата нощ в писане.
Излезе от къщата радостен, че навлиза в познатата гора под познатото звездно небе — и добрата стара луна също бе там, като добър стар приятел. Не би било романтично, ако имаше две луни.
Пое дълбоко дъх да прочисти главата си. Беше замаян от писането. Потръпна. Нощта беше прохладна, но сякаш студ го прониза до костите.
Беше преживял усещането за задушаване, изпитано от Мартин под пирамидата, мъчителния му ужас, когато блоковете падаха около него. Наистина се страхуваше дали няма да бъде смазан.
Но най-зловещото беше, че продължаваше да усеща присъствието на Мартин. Да го вижда един вид. Беше в Хароу и нещата се бяха стекли зле след посещението му в Белия дом — преди дванайсет или тринайсет дни.