Мартин беше в Хароу и живееше в пълен ужас. Уайли знаеше, че щом се върне в кабинета си, и той ще го изпита.
По някакъв начин виждаше в лещите — друга паралелна земя, трета, а това не беше хубаво. Изобщо не беше хубаво.
Не можеше да я види ясно, но усещаше, че е пропаднал свят, истински жив ад, който се мъчеше да се спаси. Можеше да усети отчаяния му стремеж да напусне разрухата, която сам си беше докарал.
Учудващо, но те бяха дори по-зле от нас.
— Стари са — промърмори той, като се върна към мисълта, която го тормозеше от години. Вярваше, че вече знае тайната на странните същества, които беше срещнал в тези гори преди няколко години, същите, които описваше в „Чуждоземни дни“. Изобщо не бяха извънземни. Бяха оттук. Но в тяхната версия на земята динозаврите никога не бяха изчезвали. Вместо това мрачният влечугов мозък се беше развил и променил, и се бяха появили тези създания — яки, умни и съвършено безсърдечни.
О, Господи, помогни на човешките същества.
С нашето съчувствие и мекушавост не можем да се мерим с умните влечуги нито в света на Мартин, нито в този.
Ще ни отнемат всичко. Наистина всичко.
В прохладната декемврийска вечер гората беше съвсем тиха. Както винаги, Уайли тръгна по старата пътека към възвишението, където преди пет години беше забелязал странната светлина.
Там спря и погледна към дерето. Беше ги срещнал точно тук, петнадесетина метра по-надолу. Изглеждаше като странна къщурка на вещица, грееща в зловещи отблясъци.
Обхванат от любопитство, воден от мисълта, че вероятно са бездомници, той се бе приближил и в следващия миг беше сграбчен от люспести ръце и го прониза гневният поглед на най-ужасните очи, които някога беше виждал. Беше обездвижен — и да, въпросната ректална сонда беше използвана, — а после се озова на земята, малката къщурка изчезна и из въздуха се носеше електрическо пращене.
Поне това бяха съзнателните му спомени. Сънищата му бяха друга история. В сънищата му имаше нарастващо усещане за загуба и копнеж. Брук също беше там, но тя се закле, че не е видяла, нито чула нещо онази нощ.
Той продължи по тъмната пътека, като осветяваше пътя си с фенерчето и търсеше пещерата с пурите. Имаше нужда да запали една. Щеше да си направи гаргара в гаража, преди да се прибере в спалнята. Ако Брук подушеше дим, щеше да му се наложи да спи на дивана, а бе твърде уморен за това.
Освети дърветата наоколо, дъбове със златисти листа, червените кленове, островърхите борове, които се появиха, докато се изкачваше по склона.
Беше може би на петдесет метра от пещерата, когато забеляза някакъв странен силует.
Спря и се вгледа в мрака. Мат беше дежурен тази вечер, така че не можеше да е той, вероятно беше елен. И все пак силуетът приличаше на човек, застанал съвсем близо до един дъб.
О, мамка му, ами ако влечугите знаеха, че той пише за тяхната инвазия, и това не им допадаше?
С трепереща ръка той насочи фенерчето по посока на фигурата.
Тя не помръдна.
Дали не беше клон? Може би се беше заблудил?
Приближи се.
— Ехо?
Нещото скочи към него.
Уайли падна назад, изпусна фенерчето и в следващия миг фигурата беше вече над него, гледаше го и се смееше.
— Мамка му!
— О, Боже, Уайли, това беше просто безценно. Безценно.
Уайли се изправи на крака.
— И се наричаш полицай? Стоиш тук и хабиш парите на данъкоплатците — ами ако има изгубено коте или някаква неразбория в града?
— Колко батерии има в това фенерче?
— Две.
— Бека ме попита кой е пуснал прожектор за претърсване от възвишението зад къщата на Дейл? Така изглежда. В Холкомб бяха притеснени, решиха, че се задава пожар.
— Холкомб е на двадесет километра оттук.
— Така си е.
— Видял си фенерчето ми от къщата си?
— Точно така.
— И дойде дотук за колко… пет минути? Не мисля. Бил си тук от известно време, защото грабиш от кубинските пури, мерзавецо.
— Ти също грабиш от кубинските пури, негоднико. Защо иначе си дошъл сам дотук?
— Копеле.
— Ти си копелето, защото можеш да си ги позволиш, а за бедно ченге като мен те са лукс.
— Изобщо не съм богат.
— Децата ти са в хубаво частно училище в Канзас Сити. Да не споменавам за джипа, с който ги караш всеки ден към въпросното училище.
— Не е кой знае какво.
— Телевизор в джип е много префърцунено за провинциален Канзас, приятелче. Виж, дай да отидем до вилата на жена ми и да се напием. Можем да вземем и малко пури, там е усамотено, никой няма да разбере.