— Нали каза, че багажникът ти е ръждясал и не може да се отвори.
— За теб ще намеря начин.
Уайли затвори. Включи полицейския си скенер и погледна червения светодиод, премигващ през малкия екран. Скенерът издаваше леко пращене всеки път, когато пресичаше вълните на окръжното шерифство.
Самотен звук. Навън беше самотно.
Сигурен беше, че чу тези камбани.
Не в тази версия на Хароу, Канзас, обаче. Ако Мат ги бе чул, щеше да отиде в града и да провери какво става. Беше твърде съвестен, за да пренебрегне подобно нещо. В най-добрия случай щяха да са вандали, но в най-лошия — може би пожар, кой знае?
Ако сега седнеше пред лаптопа — смееше ли да го стори, — можеше и да разбере. Включи го. Ръцете му се раздвижиха. Пръстите му запърхаха над клавишите. После ги докоснаха. Сякаш наблюдаваше някаква машина, която се задейства. Ръцете не бяха негови.
Пръстите му заудряха клавишите. Спряха.
После той се вгледа в написаното: „Властелините на небето бяха на земята през онези дни — а също и после, — когато Божиите синове отидоха при човешките жени и имаха деца от тях.“
Дали това не беше цитат от Библията? Или някакъв древен еврейски текст?
Той потърси изречението в „Гугъл“, но не откри нищо.
Но властелините на небето са били нефилимите, същества, които се появиха от въздуха, за да изнасилват и грабят, които бяха причинили опустошителните войни, описани в древноиндийските веди, с техните истории за насочвани от звук ракети, летящи чинии и атомни бомби.
В легендата идването на нефилимите беше отбелязало края на предишната епоха.
Както и, според календара на древните май, 21 декември 2012-а отбелязваше края на тази. Дата, която за маите изглеждаше като 13.0.0.0.0.
Всички нюейдж гурута проповядваха, че тогава човешкото съзнание ще бъде разтърсено из основи. Уайли смяташе, че става въпрос за още една фалшива тревога, подобна на навечерието на двехилядната, когато се очакваше вълна от хаос, но впоследствие се оказаха само празни страхове.
Когато затвори очи, му се стори, че в кабинета му няма бюро. Вместо това имаше две кресла с лампи за четене край тях. Там, където стоеше телевизорът му, се намираше етажерка, отрупана с книги по археология и физика. Виждаше ги толкова ясно, че почти разчиташе заглавията.
Към камбаните сега се бе присъединил вой на сирена.
Установи, че мърмори молитва за другия Хароу и за всички онези, които градът щеше да изгуби тази нощ, тук и сега, на първи декември 2012-а.
Усети движение до себе си.
Опита се да отвори очи, но не можа. Понечи да извика Брук, но от устните му не излезе нито звук.
Стаята в къщата на Мартин и Линди стана по-ясна.
Виждаше жена — Линди. Хубавичка. Имаше вид на учен. Не беше прекрасна като Брук.
Явно тя също чу звъна на камбаните и се приближи към прозореца. Беше напрегната и държеше пушка в ръце — не хубава като неговата, а стара ловна пушка, която беше видяла и по-добри дни.
После Уайли усети, че ръцете му пишат. Най-ужасното беше, че дори не си бе дал сметка за това. Очите му бяха затворени, но чуваше тракането. Усети докосването с върховете на пръстите си.
Опита се да отдръпне ръце от клавиатурата, но не успя.
— Линди — каза той. Сладко име. Тя се отдръпна от прозореца и тръгна да излиза от стаята.
Телефонът в нейната версия на стаята иззвъня. Уайли не можеше да го види, но го чу толкова ясно, че замръзна, пръстите му замряха над клавишите. Чуваше дишането ѝ, почти задъхано, между настоятелните позвънявания.
От края на коридора долетя приглушена въздишка, докато неговата Брук се въртеше в леглото. Дали бе доловила някак звъна на телефона на Линди?
Линди сложи ръка върху слушалката. Пръстите ѝ се свиха. Лицето ѝ отразяваше мъка, ужасна, непоносима мъка. Вдигна слушалката.
3.
1 декември, 2012
Нощната стража
До 29 ноември 2012 година онова, което беше започнало толкова странно в Глочестършир на двадесет и първи, се бе превърнало във вилнеещ ужас, който до онази нощ беше поразил милиони градове, градчета и села из целия свят и бе продължил да се разраства. Сега, на първи декември, Белият дом, който Мартин беше посетил, отдавна беше евакуиран, Вашингтон тънеше в хаос, целият свят беше залят от безредици. Вестите, идващи от големите градове, надхвърляха и най-ужасяващите представи. Вместо да се изправят пред ставащото, хората скачаха с хиляди от прозорците на Ню Йорк и Чикаго и оставяха купища тела по улиците.
Комуникационните линии из страната бяха прекъснати, храна и гориво вече не се превозваха по залетите от бежанци магистрали, а и се беше случило нещо далеч по-лошо, много по-лошо.