Хароу в Канзас обаче не беше ударен. Всички градчета в околността се бяха организирали и бяха подготвени според възможностите си, но засега Канзас не беше засегнат от проблеми — поне тази част от него. Заради прекъснатите комуникации обаче те знаеха какво става само в радиус от приблизително шейсет километра.
Мартин наблюдаваше от камбанарията на методистката църква на Трета улица и точно преди зазоряване забеляза проблясваща светлина сред облаците, които се бяха струпали сред мрака на запад. Когато се вгледа по-внимателно, облаците се осветиха за кратко. Но там имаше и бури, така че не бе изключено да е светкавица.
Нов проблясък се появи и стопи. Мартин познаваше археологията, не метеорологията, но никога не беше виждал мълния да се задържи толкова дълго.
Включи малкото радио, което носеше със себе си, ако случайно някой започнеше да предава сигнали от друго място, но светът беше останал безмълвен през последните три дни. Никакво радио, телевизия и интернет, джипиесът не работеше. Стационарните телефони работеха спорадично, мобилните действаха само в определен радиус, и то рядко. Нямаше никакви телевизионни излъчвания и дори късовълновото радио улавяше само шум, а на по-високите честоти — безкраен поток от нещо, което приличаше на напевен код, машинен език.
Още един проблясък, този път по-близо до земята, разшири се и стана по-ярък.
Мартин осъзна, че сърцето му е започнало да бие бясно. Виждаше фантастична реалност: те бяха дошли в окръг Лаутнер. Светлината обгръщаше Холкомб, на не повече от тридесет километра разстояние.
Никой не ги беше виждал. Знаеше се само, че нощем четиринадесетте лещи бълват хиляди мрачно греещи кървавочервени дискове, които разпръскват най-ужасяващата и странна форма на смърт.
Той вдигна мобилния си телефон и се обади на градския полицай, неговия приятел Боби Чалмърс.
— Виждам доста неприятни проблясъци сред облаците, Боби.
— Наблюдавам ги.
Следващото му обаждане беше до Линди. Постара се да не я тревожи и заговори шеговито:
— Здравейте, доктор Уинтърс.
— Здравейте, доктор Уинтърс.
— Съжалявам, че прекъсвам съня ти, но е добре да подготвиш децата. Трябва да дойдете насам. Изглежда, става нещо на запад.
Тя дори не успя да му отговори, защото телефонът му иззвъня за ново обаждане и той превключи.
— Здравей, Боби, къде си?
— Идвам към теб. Рон Търпин от Паркър…
Паркър се намираше между Хароу и Холкомб, купчина каравани и наполовина съборен магазин край кръстопътя.
— Да, знам го.
— Та Рон казва, че сред проблясъците се вижда някаква формация. Движи се с облаците. А в Холкомб никой не вдига телефона.
— Но работят ли телефоните?
— Звънят. Няма полиция, няма шериф, никакви медицински екипи, нищо.
— Мили Боже!
— Най-добре е да се махаш оттам, Мартин. Веднага.
Той светкавично се спусна по четирите стъпала на камбанарията, огледа за миг сумрачната църква, след което притича по стълбите към изхода. Боби беше вече тук и отиваше към електрическото табло, когато Мартин взе последното стъпало. Боби дръпна шалтера и включи светлините в нефа и външните лампи.
Мартин измъкна мобилния си телефон и набра номера на пастора.
— Редж, изглежда, ще ни ударят тази нощ.
— Не може да бъде.
— Холкомб получи своя дял преди няколко минути и сега Боби не може да открие никого по телефона там.
Дисковете минаха над Паркър и идват насам. Ние сме единственото градче в радиус от сто километра.
— Идвам.
Мартин излезе от църквата.
— Обадих се във фермата на Денис — каза му Боби. — Ние…
Телефонът му завибрира. Той вдигна, заслуша се за миг, после го затвори.
— Беше Лари Денис, викаше за помощ, хванали са Сал и, светлината се посипала като дъжд… После линията…
Той вдигна безмълвния телефон.
Една и съща мисъл изплува в умовете и на двамата: не можеше да се случва тук, това беше нещо, за което чуваш, нещо от големия град, европейски проблем, китайска катастрофа.
— Събуди ги — нареди Боби. — Под атака сме.
Мартин се върна в църквата и заудря камбаната.
Пръстите му се поколебаха над сирената. Не беше пускана от септември, когато идващо торнадо беше опустошило силоза Конагрия и паркинга за каравани „Кан-Сан“.
Дръпна ключа и сирената поде ниското си ръмжене, което бързо се превърна в пронизителен вой. Сам Госет пресече улицата все още по пижама и изкрещя: