— Наистина ли?
— Холкомб и фермата на Денис току-що са го отнесли — каза Боби. — Истина е.
Семейство Уилсън и още едни хора, които Мартин познаваше само по лице, слязоха от колите си и тичешком влязоха в църквата. Сигурно бяха спали с дрехите. Докато се разминаваше с него, Тими Уилсън отбеляза:
— Идват по Сикс Майл, движат се бавно и ниско.
Мартин се разтревожи. Обади се на Линди:
— Здравей, скъпа, как е положението?
— Тръгваме от къщи.
— Трябва да побързате, Линди, те са над Сикс Майл Роуд.
— О, Боже!
Според Отечествената сигурност останалите сами никога не оцеляват. Групите имаха по-добри шансове. Все още получаваха листовки от време на време. Мартин предполагаше, че Бо Уолдо има нещо общо с това. Този мъж нямаше да приеме поражение. За разлика от онези двама генерали, той беше корав и силен.
— Линди, мини през двора на Уолкър и излез на магистралата.
— Ще им съсипя градината.
— Направѝ го незабавно!
Тя затвори телефона — освен ако не беше прекъснала връзката. Вълна от гадене почти задуши Мартин.
— Добре ли си? — попита Боби.
— Линди е навън с децата. Къде е Роуз?
— Същата ситуация. Идва насам.
— Но не по Сикс Майл Роуд.
— В никакъв случай.
Боби, който му беше приятел от детинство, срещна погледа му. Той беше останал в градчето, а Мартин беше отишъл в университета. Но накрая се върна, като след Бъркли и Станфорд откри, че не е лесно човек да изостави Канзас.
— Не вярвах, че това ще се случи — промърмори Боби, докато гледаха небето и хората, които се вливаха в църквата. — Вече не сме в Канзас, Боби. Опасявам се, че Канзас е отнесен от вихъра.
— Мислиш ли, че всички ще загинем?
Вълна от нещо, което можеше да бъде описано само като скръб, заля Мартин.
— Листовките твърдят, че повечето от нас ще оцелеят, ако се съберем.
Бяха пуснати миналата седмица.
— Струва ми се правилно да се скрия. Това бих направил.
— Предполагам, че не можем да се скрием от светлината.
Листовката, пусната от цепелин „Гудиър“, на всичко отгоре беше единствената защита, предложена от правителството. Всъщност най-страшното беше мълчанието на Вашингтон и Топека.
Джордж и Мойра Фийлдинг дойдоха, дишаха тежко — тя беше по сутиен и бикини, а той по боксерки и потник.
— От края на Конститюшън се носеха викове — каза Джордж, докато се бореше да си поеме дъх.
Серенити Лодж. Четиридесет старци. Мартин погледна към Боби.
— Да идем ли?
Помисли си, че Линди и децата трябва да минат точно оттам по пътя към църквата.
— Не, трябва да съм тук.
Това не беше проява на страх, а самата истина.
От другата страна на града Мартин видя камбанарията на Първата църква на Христос да се осветява и чу как камбаната ѝ се присъедини към тяхната. Тази на „Свети Петър“ не можеше да се види заради огромните дъбове по протежението на Еванс, зад Мейн, но той знаеше, че също свети. Нейната камбана не работеше.
Ема Хърд изскочи от колата си.
— Появи се онази светлина, точно както казват, беше ужасно, ужасно!
— Проникна ли в дома?
— Бях в кабинета, когато… о, Иисусе, опитах се да им помогна, всички бяха по стаите си…
Гласът ѝ се загуби сред вопли и плач. Мартин погледна към улицата, търсеше доджа на Линди.
— Видя ли истинска атака?
— Когато избягах навън, видях светлината да се спуска над сградата от едно от онези неща, дисковете. Нещо като балон, грееща мембрана — много ярка — като по „Найтлайн“ онзи път, когато показваха видеото. Хукнах веднага.
Тя сведе очи.
— Видях как се плъзга към прозорците и чух… чух… о, Боби, писъците. — Замълча и добави с изтънял глас: — Тръгнаха на север. Всеки, който може да ходи, по пижами. Бедните хора.
После видя Мартин и се приближи към него. Макар и на четиридесет, все още беше хубава. Тя беше по-опитната жена, когато той беше на четиринайсет, а тя на двадесет. Бяха се гушкали и докосвали, от нея беше научил мистериите, които все още вдъхновяваха дълбоката радост, която откриваше в жените. Сега в Линди, само в нея.
Ема го стисна за ръката, а той я хвана за раменете и я обърна към църквата.
— Влез вътре, хайде.
Тя се отдалечи със странна, плъзгаща се походка. Мартин се загледа след нея.
— Сигурен ли си, че не е… засегната?
— Не, просто е в шок — обясни Боби. — Класически случай.
— Иисус ще ни помогне — каза госпожа Оутс, когато излезе на пътеката. — Не се притеснявайте, Иисус ще ни помогне.
Мина покрай тях, невиждаща, с оцъклени от ужас очи.