— Господ определено не ни помага много напоследък — промърмори Боби, но тихо. Сякаш това беше някаква мръсна тайна или, както той беше склонен да вярва, богохулство.
Като учен, Мартин беше надживял детската си вяра. Сега, макар че не беше против религията, просто не можеше да види механизма на духовното.
Боби и Роуз водеха децата си при методистите всяка седмица. Мартин и Линди бяха избрали да не натоварват Уини и Тревър с бремето на организираната религия. Тревър беше много радостен, че няма нужда да се присъединява към последователите на англиканската общност в Америка. Ужасяваше се от латинския.
Навсякъде по света хората заключаваха от зловещите събития, които се случваха, че душата съществува. И бяха убедени в това не по-малко от физика сър Роджър Пенфолд, който беше нарекъл душата „дълбокия орган“ заради начина, по който сякаш контролираше паметта и емоциите. Като се имаше предвид, че тя се състоеше най-вече от електрони, убеждението, че е безсмъртна, се беше оказало напълно вярно. Енергията е наистина безсмъртна. Но можеше ли да бъде съзнателна сама по себе си, отделена от човешкото тяло, или да остане кохерентна структура след смъртта? Мартин не разбираше как това би могло да е възможно и се съмняваше, че някой друг разбира.
Имаше изключителна ирония в това, че атаката над душите беше довела до подобно откритие. Слепотата на научната общественост се бе стопила едва когато се започна отнемането на човешката душа и последиците от това можеха да бъдат видени и чути.
За Мартин, като учен, това не означаваше, че и боговете са нещо реално. Но обикновените хора го бяха приели за доказателство, че собствените им богове съществуват. Затова църквите и храмовете по света бяха претъпкани денем и нощем с хора, които молеха божествата за помощ.
Мартин гледаше на нещата другояче. Той беше запленен от мисълта, че тази плазма може да се извлече от човешкото тяло, но бе и не по-малко шокиран от промените, които ставаха. Освен че се наричаше ка при египтяните, джива при хиндуистите, хун при китайците — душата от фолклора — концепцията за безсмъртието ѝ си оставаше недоказана. Тя беше просто орган от вид, който не бяха познавали досега. С дълбока функция, несъмнено. Всъщност функция, която обясняваше защо сме различни от животните — заради начина, по който запазваше спомените и ги предаваше за обработка на мозъка. Но тя не беше потвърдила съществуването на боговете, поне не и за този интелектуалец, нито беше ясно дали оцелява под някаква кохерентна форма след смъртта.
Напълно ясно беше, че отделянето на душата е ад за организма, а адът беше дошъл тази нощ в Канзас, дори може би и из цялата страна. Преди комуникациите да спрат, стана ясно, че истинският ад се разразява в претъпкания, беззащитен трети свят — ята дискове изскачаха всяка нощ като огромен рояк скакалци, излитаха от четиринадесетте огромни черни лещи и хората бяха разкъсвани с милиони по този странен нов начин. Една адска нощ след друга.
Мартин измъкна измачканата листовка на Отечествена сигурност.
„Приближавайте се към увредените индивиди с изключително внимание. Тяхното състояние е неизвестно и въпреки че обикновено са пасивни, могат да проявят неочаквано насилие.“
Мартин беше виждал някои от обездушените хора, както ги наричаха по медиите, докато все още съществуваха медии. Всъщност бяха шестима, изминали целия път от Гарланд дотук след атаката над Тексас, която беше оповестила началото на кошмара за Америка. Движеха се в подобие на редица. Всички бяха мръсни и вонящи, хранеха се с мърша и пиеха вода от локвите, ръмжаха и мърмореха един на друг, докато се движеха безцелно напред, вероятно съзнавайки, че са загубили нещо, но неспособни да разберат какво е то.
Беше спрял колата си, защото не можа да се сдържи да не ги погледне по-отблизо, въпреки предупрежденията на Отечествената сигурност. Изобщо не изглеждаха опасни. Напротив. Отблизо напомняха на мигриращи лосове.
Беше се опитал да ги заговори. Без резултат. Бяха двама мъже, три жени и няколко деца, едното на гърба на един от мъжете, другите бяха хванали майките си за ръце. Доближи се до тях, докосна една от жените по рамото и я попита:
— Можете ли да ми кажете името си?
Тя се обърна към него и се случи най-ужасяващото нещо — усмихна му се. Но това беше странна, особена усмивка. Съвсем сбъркана — празна. Не беше жестока, а невероятно невинна, каквато беше усмивката на бедния Джим Том Стивънс, когато бяха деца. Джим Том беше умствено изостанал. Ала Мартин нямаше усещането, че тези хора са оглупели.