Насъбралите се стояха мълчаливо, чакаха, някои бяха свели глава за молитва, други просто се взираха в нищото.
Когато се върнаха след няколко минути, докторът заговори тихо, а погледът му обхождаше лицата на присъстващите.
— Мисля, че е кметът Тар. Умрял е при падането. Имал е пушка. Мисля, че е бил на покрива, опитвал се е да ни защити и е загубил равновесие.
Пег припадна.
Джинджър Форестър и нейният приятел Линдън Линч станаха, за да ѝ помогнат, но в този миг се чуха още викове — по-тихи, но от много повече гърла.
Някоя от другите групи беше нападната. Боби отиде до входната врата, открехна я за миг, колкото да надникне, после се върна.
— „Свети Петър“ — обяви той.
— Това е лудост! — обади се Мал Холс. — Какво правим, защо просто стоим тук? Тар е имал право, да вземем оръжие и да им дадем отпор. За Бога, нека се бием!
— Бием се с нашите молитви — възпротиви се Редж.
Госпожа Джеймс извика силно и замахна с юмрук, жест, повтарян сигурно милиард пъти на земята през последните ужасяващи седмици.
— Искам да ви почета от Светото писание — провикна се Редж. — Един пасаж. А после ще се помолим. Ще се молим цялата нощ, а децата могат да спят на пейките.
— Няма начин да заспя — възрази Тревър.
— Нито пък аз — добави Уини.
— Добре, деца, стига — прошепна Линди.
Уини дръпна крачола на Мартин и прошепна:
— Много съм жадна.
— Аз… о, остана на улицата — паникьоса се Линди. — Когато онова нещо…
— Имаме достатъчно — намеси се Джим и измъкна бутилка вода „Айерс“.
— Това е от книгата на Исаия — обяви Редж. — Чуйте това. Исаия, петдесет и пета глава, можете да отгърнете на нея, на страница сто четиридесет и пет.
Той започна да чете:
— Ето, ти ще призовеш народ, който не си познавал, и народите, които не са те познавали, ще побързат при тебе, заради Господа, твоя Бог, и заради Светия Израилев, защото Той те прослави. Търсете Господа, когато може да го намерите; призовавайте Го, когато е близо. Нечестивецът да остави пътя си, и беззаконникът — помислите си, и да се обърне към Господа, нашия Бог, — и Той ще го помилува, защото е многомилостив.
В този миг лампите угаснаха. Насъбралите се извикаха от ужас.
— Да се помолим — извика отново Редж. — Да се помолим.
Гласовете затихнаха, из мрака засвяткаха фенерчета.
Но освен тях се появи и друга светлина, пълзяща по горната част на матирания стъклопис на западната стена, изобразяващ раждането, младостта и деянията на Иисус.
Мартин гледаше, неспособен да извърне очи, вкочанен от ужасяващата гледка.
Възцари се тишина. Пълна. Всички гледаха как се спуска това най-ужасно оръжие, измисляно някога, и все пак всичко бе толкова странно, толкова неочаквано.
Като учен, Мартин се опита да наблюдава невъзмутимо, доколкото можеше. Светлината се движеше като гъста течност. Хората бяха успели да забавят светлината, да я спрат, да я отразят, но никога не бяха създавали нещо подобно.
Когато тя започна да навлиза вътре, из църквата се понесе едва доловима въздишка и гласът на малко момиченце изрече:
— Виж колко е красиво, мамо, красотата е върху Иисус!
Стъклописът с брадатата фигура на кръста, голите скали и молещата се дева в синьо заблестяха с нов живот, докато светлината се плъзгаше по тях, после спря за миг, сякаш се вглеждаше в насъбралите се хора, оценяваше ги, сканираше ги, опитваше ги… и се спусна надолу, блестейки над обърнатите им нагоре лица.
— Тате, това извънземно ли е? — попита Тревър.
— Това е Луцифер — прошепна Уини. — Мълчи, или ще дойде за нас.
Някои от децата започнаха да плачат и паниката бързо се разпространи. Родителите им ги взеха на ръце.
Мартин веднага забеляза, че нещото се движи като живо — и сякаш не смяташе, че е нужно да е предпазливо, поне не личеше от начина, по който дойде, втичайки се през прозорците, изпълвайки църквата с режещия си блясък. Малко приличаше на разгъването на мембрана, помисли си той. После се стрелна напред толкова бързо, че последваха викове на агония. Ужасът беше неописуем.
Старецът Майкълс се свлече на пода с тежко тупване. Страните му посивяха и Мартин реши, че най-вероятно е умрял. Понесе се воня на урина и фекалии. Децата се отскубнаха от родителите си и се затичаха към вратите, като в ужаса си си въобразяваха, че могат да избягат. Мами Ленърд се спусна след Кевин, но момчето стигна страничната врата и я отвори.
Блясъкът буквално влетя вътре. Момчето извика и скочи назад, но светлината се плъзна около него. Мартин видя само примигване, след което детето застина в центъра му със зинала уста. Майка му се втурна към другата страна на църквата и закрещя оттам, обезумяла от мъка.