Редж се провикна:
— Моите мисли не са ваши мисли, нито вашите пътища са Мои пътища, казва Господ. Но както небето е по-високо от земята, тъй Моите пътища са по-високо от вашите пътища, и мислите Ми — по-високо от вашите мисли.
Светлината се придвижи и разгърна, прекоси олтара и се вля надолу под купола. Хората се покатериха по пейките, за да не попаднат стъпалата им в нея, но Мартин знаеше, че е безполезно, всеки миг щеше да настъпи зловещото разцъфтяване, а после… не можеше да си представи какво ще се случи. Просто не можеше.
Нямаше и следа от някакъв биологичен материал. Определено беше плазма. Но имаше стабилността на високоорганизирана мембрана. Опита се да се сети за някакъв барелеф, стенопис, скулптура някъде по света, която да прилича на това тук, но не можа.
Това бе ново, беше сигурен, несрещано от хората преди.
— Молете се сега — призова ги Редж, — молете се, хванете децата и дръжте пушките готови.
Мартин обгърна с ръка Тревър и Линди, вдигна Уини и напипа пистолета в джоба си. Беше го заредил с кухи патрони. Изстрел в главата щеше да убие едно дете светкавично, но Мартин не знаеше дали би могъл да го стори. Отечествената сигурност навярно беше права, че събраните хора са неуязвими, и с малко късмет щяха да оцелеят.
— Застреляйте го — извика нечий глас. — За Бога, застреляйте го.
— Не го правете! — възпротиви се Боби — Това само го разпространява, всички го знаем. Това…
Внезапно бяха заобиколени от най-странното нещо, което бяха виждали, потръпваща маса от цветове, която нараняваше и същевременно галеше кожата… и оставяше чувството, че някой те наблюдава, не със злоба, но с преценяващ поглед, който изглеждаше почти… професионален.
Мартин си помисли: „Ние сме унищожен, унищожен вид. Така ще изчезнем, убити по начин, който не разбираме, от нещо, което е отвъд познанието ни.“ После друга мисъл прониза съзнанието му: „Но така умира добитъкът всеки ден, или поне доскоро беше така.“
Изведнъж зърна някакъв мъж да се плъзга към него. Беше изправен, прихлупил шапка над очите си и имаше лице на змия. Мартин разтърси глава. Всички бяха чували за този феномен, разумът се опитваше да вкара невъзможното в някаква разбираема форма и по този начин да се противопостави.
Сега Тревър затвори очи.
— Тате, виждам нещо като змия.
Отвори ги.
— В ума ми. Наблюдава ме в ума ми.
Гласовете на децата се извисиха:
— Има кобра, мамо, дракон, тате, питон…
И той разбра откъде идваха древните разкази за змията. Така умът на човек даваше форма на безтелесното зло.
Чу се глух звук, като някое от онези тупвания, които понякога човек чува в гората и които никога не намират обяснение. Но нещо се беше променило. Редж се беше променил. На амвона мъжът с библия в ръка, облечен в износен сив костюм без вратовръзка, бе пременен в най-изтънчената и прекрасна цветна дреха. Не, не беше дреха. Цветовете идваха от тънки, изящно детайлни спомени, всеки пълен с живот и емоция, плуващи около него като живи скъпоценни камъни. Редж отметна глава назад и изрева като побесняла горила.
Откъс от Библията изплува в съзнанието на Мартин, този за шарената дреха на Йосиф. Сега разбра посланието: дрехата на Йосиф беше неговата душа. Значи древните автори на Библията знаеха как изглежда душата.
Всички гледаха как душата на Редж бива изсмуквана от тялото му, както маймуна би изсмукала вътрешността на портокал.
Никой не смееше да гъкне, но всеки се надяваше, че това ще е достатъчно, че след Редж нещото ще си тръгне.
Редж започна да се деформира физически, лицето му се издължи, очните му орбити се разтеглиха в странни вертикални овали, устните му се разтвориха, устата му зейна — и в този миг навсякъде из залата започнаха се да повтаря същото, лицата на хората се загърчиха, цветовете се проточиха като гной от телата им. Напикаваха се и виеха, гърчеха се, свличаха се надолу, дращейки гърлата си.
— Мамо — извика Уини в лицето на Линди. — Какво е това, какво е това?
Пращенето се превърна в стържене, дълбоко засмукване. Насъбралото се множество се превърна в мъгла от светлина и гърчещи се хора. Някои дращеха и виеха, други държаха пушки в треперещите си ръце и се опитваха да убият онези, които бяха разрушавани — сякаш имаше значение, сякаш щеше да помогне.
Хората прескачаха ближните си и притичваха към блокираните от светлината врати, докосваха се до топлината на призрачната ѝ плът.
Сетне дойде мракът, после тишината, разбита от един-единствен пронизителен вопъл.