Полилеите светнаха и възвестиха усещането за отминала буря.
Проповедникът стоеше изправен на амвона. Някой от средния ред попита плахо:
— Редж? Редж, добре ли си?
Библията падна от ръката на Редж и трясъкът отекна като изстрел. На пейките хората разтърсваха тези до тях, викаха в безизразните им лица, бутаха ги.
— Анджи, скъпа, Анджи, добре ли си? Тя е добре, то не ѝ направи…
Мартин видя как Анджи Брайт, жената на Карл Брайт, на тридесет години, го гледа с учудената невинност на новородена.
Други започнаха да вият, да се смеят, да се отдръпват към стените. В това време проповедникът се засмя тихо. Лицето му все още си беше неговото, но празно, със стъклени очи.
Боби мина по пътечката и се качи на амвона.
— Добре, законът е на наша страна, трябва да изпълним дълга си, хора.
— Моето бебче е добре. Люси, ти си добре. Тя е добре. — Беки Линднър разтърсваше дванайсетгодишната си дъщеря. — Люси! Люси, не се преструвай!
Момичето, досега неподвижно, като изпаднало в кататония, скочи към майка си и я захапа, както обреченото животно прави в отчаянието си. Беки изпищя, стовари се върху семейство Бейкър и младият Тимъти Бейкър я подхвана.
После извика Карл Брайт, защото осъзна, че синът му Робърт също е сред скиталците. Сърцето на Мартин беше поразено от всичко, което виждаше, но за това семейство го заболя още повече. Брайт живееха в удобна къща сред хълмовете. Всъщност само на няколко километра от тяхната. Той беше автор на техническа литература, а тя имаше онлайн занаятчийски бизнес.
Без никакво предизвестие госпожа Хагърти скочи върху гърба на Линди, като лъвица, нападаща гну. Линди залитна към Мартин и тримата паднаха на пода. Госпожа Хагърти скубеше косата на Линди, докато съпругът ѝ не я издърпа и заведе на пътеката.
— Деца, не гледайте — извика Мартин, когато младият Хагърти стреля в майка си.
Линди, Уини и Тревър се обърнаха и тръгнаха към задната част на църквата. Озадачен, Мартин извика след тях:
— Линди? Хей.
Още един изстрел от задната част на храма и едно от момчетата Дезмънд се надвеси над тялото на баща си с пълни със сълзи очи.
— Мамо, направих го — изхлипа то, а майка му го притисна към себе си и го скри в прегръдката си.
Фил Книпа, чиято жена отиваше към задната част на църквата с всички останали, които бяха променени, се обърна към Мартин:
— Какво става?
Мартин изтича към семейството си.
— Чакайте, това не може…
Неговата Линди беше стигнала до вратата и застана при другите.
— Линди? О, не!
Боби се приближи към него.
— Стига, хайде, човече.
— Но те не… Нищо не им се случи! — Засмя се истерично. — Тя е в шок. Ей, Линди! — Коленичи до децата си. — Виж, добре са[, Боби, просто следват майка си. Уини! Тревър! Престанете! Спрете!
— В оня ден Господ ще порази със Своя тежък, голям и як меч левиатана — право бягащия змей, и левиатана — лъкатушния змей, и ще убие морското чудовище — заговори Фил.
Новите скиталци се струпаха на изхода, притискайки се към вратите, блъскайки се в тях. Линди, Тревър и Уини също го правеха. После Боби сложи ръка върху рамото на Мартин и той се обърна и видя оръжието, което старият му приятел му подаваше. Мъката разкъса сърцето му и го накара да отметне глава назад и да заплаче, а в онова притихнало кътче, което се спотайва във всеки от нас, което вижда и знае всичко, един глас му каза: „Това се случи. Това е, с което трябва да живееш отсега.“
Любовници, съпруги, съпрузи и деца, всички обикаляха наоколо, опитваха се да говорят със скиталците и църквата се изпълваше с риданията им.
Боби отвори вратите, те излязоха на улицата… и се присъединиха към потока от други скиталци. Бяха толкова много, и всички вървяха в нощта. Мартин прецени, че не е половината град, а по-скоро три четвърти.
Те се затътриха мълчаливо към брода и черните пътища, които водеха към Смоуки Хилс. Всъщност това не бяха никакви хълмове, а само възвишения, по-диви, отколкото изглеждаха отдалече.
Няколко души се затичаха след тях, двама съпрузи, една съпруга, роднини, обещали си да се погрижат един за друг — „Ако се случи с мен, не позволявай да продължа така“, обещания, изковани с кръв и любов.
Мартин също тичаше, докосваше любимата си, викаше я, обръщаше се към децата си.
— Деца, елате тук, аз съм баща ви, заповядвам ви!
И към жена си:
— О, Линди, събуди се, любов моя.
Но те не се събудиха. Никой от тях. Една ръка го обхвана през раменете, ръката на някой, когото смътно разпознаваше, който сега му изглеждаше като спасител, и той се облегна на рамото му и заплака. По улиците малките групи оцелели също плачеха, а скиталците продължиха по улицата, изчезвайки в мрака.