Но Уайли не вярваше да е така. Смяташе, че формите на влечугите, които хората в църквите бяха зърнали, са поредното доказателство. Беше прав за съществата и за техния свят. Усещаше нуждата им, виждаше блестящите им неумолими очи със същата яснота както преди пет години, когато се бяха опитали да… какво се бяха опитали да направят? Бяха ли успели да го хванат по някакъв начин?
Не, имаше нещо сбъркано в този спомен. Беше написал цяла книга за преживяването си, но непрекъснато му се струваше, че нещо не пасва. Защото това, което се беше случило с него през онази нощ, беше ужасно, но… нещо просто липсваше.
Може би имаше нещо общо с факта, че ставаше дума за съществуването на три някак свързани земи. Триада.
Бъкминстър Фулър беше нарекъл триъгълника градивна единица на вселената заради очевидната му структурна здравина. Имаше логика и в съзнателния живот представите за троица да създават структурен смисъл. Триадата имаше положителна, отрицателна и балансираща страна. Ако земята с двете луни беше положителната страна, отрицателната беше тази на влечугите с ужасяващия им глад.
О, Господи, но той не беше балансиращ фактор. Всъщност трябваше да си признае, че е посредствен писател, чиято мисъл постоянно се върти около извънземните, и не би могъл да доведе нищо до равновесие.
С други думи, не можеше да изпълни работата на… какво? Засега не правеше кой знае какво, освен да пише история, която неговият свят щеше да посрещне като художествена измислица. Не помагаше никому.
Затвори очи. Ако имаше бог някъде там, сега беше времето да освободи своя слуга Уайли Дейл от това писателско проклятие.
Но дори когато се опита да изтласка от себе си другия човешки свят, умът му продължи да долавя страданието му. Знаеше, че тази къща сега е студена и тъмна, а не приятно затоплена и уютна, с щастливо семейство в нея.
Когато зората дойде, птиците подеха сладките си трели, същността на спокойствието в провинцията. Но там хората, останали сами, плачеха и се бореха с безмерната си скръб. Уайли също плачеше — но тихо. Брук и децата не трябваше да чуват.
После Брук се появи. Беше влязла безшумно, стоеше на вратата на кабинета му като ангел, спуснал се от висините. Той обърна към нея скърцащия си стол, стана и падна на колене. Прегърна я през кръста и зарови лицето си в нея, вдъхваше аромата ѝ.
Ръцете ѝ обхванаха главата му и той се сгуши в тях.
— Трябва да си лягаш, любов моя — подкани го тя.
— Колко е часът?
— Птиците пропяха.
Беше стоял тук почти двадесет и четири часа.
— О, Боже!
— Уайли?
Той се вгледа в нощницата ѝ, толкова бледа в слабата светлина, че му напомняше за призрак или стар спомен.
— Ние сме пътешественици из голямото море — промърмори той, — ти и аз, скъпа, ти и аз.
Ръката ѝ се плъзна в неговата, беше топла и пропита с аромата на спомени, и той я целуна.
Изправи се и я взе в обятията си, а тя се гушна в него. Той затвори очи и се стопи в уюта на близостта ѝ.
— Плачеше — каза тя.
— Мм… Моята история.
— Наистина ти въздейства.
Той кимна.
— Въображението ти трябва да е средство, а не оръжие, особено такова, насочено срещу теб. Уайли, това не е истина, проумей го този път. Недей да се объркваш.
Той кимна още веднъж. Ръцете ѝ се плъзнаха по хълбоците му, после показалецът ѝ натисна панталоните му, но игриво и бързо. Той се възбуди. Тя беше неговият дом, Брук беше домът на душата му.
Тя беше там в онази нощ преди пет години. Бяха двамата. И беше — дали? — не както изглеждаше.
— Нека ти покажа малко реалност — прошепна тя в ухото му. — Да направим една обиколка на зазоряване.
Така казваха, когато правеха любов през малките часове, което им се случваше често. Тогава сънят на децата е най-дълбок и за родителите има най-голям шанс да не бъдат прекъснати, а за Уайли това беше времето, когато тялото му го викаше към океана на жена му.
Но докато вървяха ръка за ръка към спалнята, той чу да се отваря и затваря врата, а после нисък и изпълнен с мъка глас на невидим човек.
— Чу ли това?
— Птицата? Току-що запя.
— Не птицата.
Тя насочи дланите му към познатата розова панделка отзад на врата ѝ, той я отвърза и нощницата се плъзна надолу. Неповторимите ѝ извивки проблеснаха под изгряващата светлина, зърната на гърдите ѝ порозовяха и се втвърдиха. Тя беше най-прекрасното нещо, което беше познавал, красота, която, когато се предадеше на големите му длани, изглеждаше пропита със скрита сила, свързана със съвършенството, ала и крехка, сякаш би се разпръснала като сянка под допира му.