Докато той разкопчаваше колана си, тя повтори тихо познатата фраза:
— Никога не остарявай — откъс от онзи стар химн, който беше темата в музиката на живота ѝ. И те нямаше да го сторят, не и при любовта, която изпълваше и двамата. И която бяха изпитвали Мартин и Линди и съвсем наскоро беше разрушена, заедно с децата, родени от плътта ѝ.
Лежаха пред отворения прозорец, нежният сутрешен бриз галеше телата им. Любиха се, докато птиците напяваха своите трели, а първите лъчи на слънцето се разляха по пода.
Когато трябваше да е напълно погълнат от нея, когато тялото му беше наситено с удоволствие, очите му изпиваха лицето ѝ, а мощните му бедра се движеха напред-назад и я караха да стене тихо, тогава, в най-съкровения момент, той чу друг глас да вика и осъзна, че е и не е неговият, разбит, празен глас, който идваше отдолу, от вселена, намираща толкова се близо и толкова далече.
Продължи, но после чу как задната врата се затръшва и гласът закрещя, но слабо и отдалеч… и все пак толкова покъртително, че разби всичко и го накара да се отдръпне от нея.
Уайли се преобърна по гръб и си пое дълбоко дъх.
— Скъпи — простена тя и се приближи към него. Но той скочи от леглото и извика:
— Той е.
— Кой?
Гласът продължаваше да крещи из двора. Уайли се затича надолу по стълбите.
— Мартин — извика, — Мартин!
Прекоси дневната и излезе през задната врата, стъпвайки на покритата с роса трева.
— Уайли, за Бога!
После ги чу, шума от стъпките им, скиталците идваха от Хароу. Стоеше в неясната светлина на зазоряването, а те се приближаваха. Видя как клоните се огъват, а после чу и мърморенето на гласовете, последвани от крясъците на Мартин.
Мърморенето се приближи, стана по-ясно.
— Чуваш ли го, Брук?
— Какво?
Сега бяха пред него, мърмореха, дишаха, краката им се тътрузеха.
— Брук, погледни тревата!
— Скъпи, о, за Бога!
Стъпките дойдоха по-близо.
Той се протегна и докосна мястото във въздуха, където трябваше да се намира някой от тях. Усети рамо, част от ръка.
А после го видя. Под ръката му се бе появил плетен пуловер и мускулеста предмишница.
— Господи, погледни, погледни!
Пресегна се и докосна лицето — видя оцъклени, празни очи, отпуснати устни — мъжки, — но мъжът продължи напред, изобщо не го беше забелязал.
— Уини! — извика той. — Линди! Тревър!
После чу Мартин, наблизо, шепнеше:
— … скъпа, моля те, моля те, събуди се, скъпа.
Уайли се пресегна — и под ръката му се разкри кафяво сако, после лице — Мартин, съвсем жив и напълно там.
— Мартин! Мартин, не можеш да им помогнеш, всички бяхте измамени, трябва да се скриеш, необходимо е да се скриеш! О, Господи, някой в правителството работи за тях, Мартин, не можеш ли да разбереш, те искат това да се случи!
Но Мартин беше изчезнал. Навсякъде около Уайли скиталците продължаваха да вървят, а той се пресягаше, за да ги докосне. Докосна госпожа Суит от аптеката и стария пастор Реджиналд Тод, после и доктор Уилърсън, превърнат в бездушно тяло.
— О, Иисусе, Иисусе…
Внезапно Брук се оказа до него и го зашлеви толкова силно, че пред очите му проблеснаха звезди.
Сграбчи ръката ѝ и извика:
— Какво ти става, по дяволите?
— На мен? Ти стоиш гол в задния двор, за Бога, и виж, имаш си публика…
Бледото лице на Ник изплува в прозореца на спалнята му. Изражението му беше сурово, като на съдия при произнасяне на присъда. Уайли взе дрехата, която Брук му бе донесла, и се загърна. Влезе, загърбвайки тътрузещите се нозе на скиталците и виковете на Мартин, и молещите, призоваващи гласове на хората, които следваха любимите си. Последното нещо, което чу, беше гласът на малко дете — умоляваше майка си и баща си да спрат, говореше със задавения тон на дете, което се опитва да бъде смело.
— Влез тук, Уайли, плашиш ме!
Брук го побутна и той влезе с нея в къщата, като помаха на сина си. Брук го прегърна.
— Уайли, какво има, какво ти става?
— Историята ме измъчва. Дави ме.
— Уайли, предупредих те.
— Не мога да го спра.
— Искам да се видиш с доктор Кръчфийлд. Искам да го посетиш още днес.
— Той е скиталец.
— Какво?
— Не, разбира се, че не, скиталец е доктор Уилърсън в света с двете луни. Съжалявам. Ще му се обадя.
— Какъв, по дяволите, е този свят с две луни.
— Много красиво място, скъпа моя, ала е насилвано от същества без милост. — Той я прегърна през раменете. — И те идват. Идват тук.