Тя се отдръпна. Пребледня.
— В сърцето си — каза той — ти също го знаеш.
— Не, не знам.
Тогава Ник се спусна по стълбите. Погледна ги и каза:
— Сънувах ужасни неща, после се събудих и стана по-лошо.
— За какво беше сънят ти, сине?
— Сънувах, че напускаме дома си, тате. Ти се опита, но не можа да дойдеш там, където отивахме, а после се събудих и ти беше в двора и… какво не е наред?
Брук хвърли на Уайли строг поглед, а такъв поглед от нежната му Брук казваше много. Тя мислеше, че той е наранил малкото ѝ момченце.
После слезе и Келси, облечена в розовата си нощничка, с подскачащи къдрици. Изглеждаше толкова сладка, като най-прекрасната снимка на малко момиченце, и той я взе на ръце.
— Присъни ми се лош сън — съобщи тя, — сънувах, че на мен и мама са ни сложили каишки и трябваше да вървим безкрайно, бях толкова уморена, но не можех да спра, а тогава ти се появи до нас и се молеше, а той имаше бутилка вода „Айерс“. Не мислех, че имаме бутилирана вода. Мислех, че е твърде скъпа.
— Виждаш ли — каза Брук, — това доказва, че всичко е било сън, защото има „Евиан“ и „Перие“, и „Озарк“, и много други видове вода, но не и „Айерс“.
— Няма ли? — учуди се Келси.
— Не и в тази вселена — добави Уайли и я целуна по нослето. Прикри ужасния страх, който се прокрадваше в душата му. В другата вселена имаха вода „Айерс“. Беше видял бутилките сред провизиите в църквата.
Но откъде Келси бе узнала за това? Как наистина, освен ако стената между паралелните вселени не се рушеше и адът не приближаваше към тях.
Всички отидоха в къщата, а той включи радиото и помоли Брук да направи закуска. Мислеше само за едно — как Келси беше узнала? Какво ли щеше да се случи?
— Вторачил си се — скастри го Брук.
Той поклати глава.
— Не ми се сърдѝ.
— Няма.
— Дори не е нещо необичайно във физиката. Паралелните вселени съществуват.
— Сигурна съм. Освен това съм сигурна, че те не карат хората, говоря по принцип, да изскачат голи в задния си двор. Часът ти при Кръчфийлд е в осем и трийсет, така че най-добре тръгвай.
— Осем и трийсет? Шегуваш се.
Тя се вгледа в него и пламъкът в очите ѝ му даде увереност. Искаше да се чувства като някой, който може да се контролира, защото всъщност изобщо не можеше.
Дояде си закуската и отиде да се облече. Може би щеше да е за добро, може би просто губеше досег с реалността — а това беше доста по-добрият вариант от онова, от което се страхуваше.
Успя да стигне в града точно навреме.
Докато минаваше край познатите улици, очакваше да види малки групички страдащи хора, но пред очите му беше само канзаската общност с нейния бавен просперитет, тихата суетня по улиците, дори скорошната добавка — „Старбъкс“. Никой не изглеждаше странно, никой нямаше празен поглед.
Той мина покрай методистката църква на Трета улица. Беше затворена, но изглеждаше съвсем нормално. Силвестър беше на алеята и прекопаваше цветята. Уайли намали скоростта и му махна.
— Здрасти, Сил.
Силвестър му махна в отговор. Нямаше нищо необичайно.
Разбира се, че не, глупако. В тази вселена нещата вървяха добре. Засега.
Когато пристигна в кабинета на Кръчфийлд, който беше малко над пазара за месо „Данфорд“ в центъра на града, беше девет без двадесет.
— Съжалявам, че закъснях, Марла.
— Брук каза, че си започнал да превърташ.
— Вярно е.
— Тогава ще ти напомня, че си имам Мейс.
Той флиртуваше с момичето с порцеланова кожа и ясни сини очи. Само за забавление, разбира се. Никога не би изневерил на Брук. Но с тази черна коса и млечна кожа Марла наистина будеше подобни желания.
Кръчфийлд също изглеждаше както обикновено. Бяла коса, очила с тънки рамки и усещане за терапевтична непроницаемост, витаещо около него.
— Значи си тичал гол из задния двор. Какво ще кажеш да започнем оттук?
— Виж, има… о, за Бога. Случва се нещо, което не мога да проумея.
— Мисля, че Брук също има този проблем.
— Преследва ме чувството, че се случва нещо изключително, нещо свързано с книгата, която пиша. Не е хубаво, дори направо е ужасно, но не мога да спра да пиша за него, дори и да поискам. Аз съм нещо като адска машина.
— Ти си машина?
— Не мога да контролирам собственото си тяло. Седя там и пиша. Автоматично. Зарязвам си бирата и тракам на компютъра. Но книгата не е моя. Мога да пиша, без да мисля. Мога да чета, да гледам телевизия, да затворя очи, няма значение. Пръстите ми просто пишат сами.
— Ако твоята работа не е твоя, на кого е тогава?
— Това е много добър въпрос. Отговорът е, че нямам представа.