— Имам картина — съобщи Мартин по радиото.
— Добре. Засега си добре с времето.
Имперският отдел по старините им беше отпуснал час, от четири до пет сутринта, когато започваше обиколката на пирамидите на „Даун Турс“. Те не желаеха дейност в тази част на пирамидата по времето, когато беше отворена за туристи. Неизбежно някой щеше да си плати, за да се спусне надолу, а това щеше да донесе големи неприятности за бедния археолог, който се опитва да работи. Друга опасност бяха фанатиците, които идваха тук, за да се помолят или преклонят.
Погледна си часовника. Беше точно четири и половина. Трябваше му още малко време, за да проникне с бургията, да открие образеца и да го изтегли.
Само вещо око би разбрало изображението върху малкия екран на скенера. Мартин беше притиснат в стесненото второ ниво на дупката и се опитваше да избегне шестметровата яма, изкопана през деветнадесети век от Кавиля и след него — от английския изследовател — или грабител? — Хауърд-Вайс. Зеленото изображение потрепери, избледнявайки там, където камъните бяха по-плътни, а потъмня, където плътността беше по-малка.
Най-накрая откри това, което търсеше — тъмна права линия. Без съмнение беше спойка. Не можеше да се разбере само от повърхността на стената. От години се смяташе, че е изсечена във варовика. После радарните изображения, направени отгоре, бяха показали структурата на стените и се изясни, че тази камера е изградена от обработен камък.
— Започвам пробиването.
— Разбрано.
Измъкна тънък дълъг свредел и го зави на бормашината. Той струваше тридесет хиляди долара, завършваше с диамантен накрайник и беше направен от най-твърдата стомана на света, с рейтинг на Кнуп за твърдост 920. Беше с диаметъра на три карфици, затова трябваше да е твърд, за да пробие.
Докато работеше, Мартин се зачуди как ли египтяните са издълбавали гърнета от диорит с бургии, които едва ли са били по-дебели от неговата. Тази не би устояла срещу диорит. Всъщност дори гранитът ѝ създаваше затруднения и той спря, за да ѝ даде възможност да се охлади. Макар че носеше още три, определено нямаше намерение да изразходва бюджета си, като ги унищожи преждевременно. Имаше планове за разкопки по цял свят. Линди можеше да стигне до звездите, но той преразглеждаше историята, а това беше не по-малко важно.
В този миг усети вибрация под краката си.
— Ахмад?
— Казвай.
— Нещо… става. Усещам вибрация.
— Да не би бургията да е задействала хармонично трептене?
— Възможно е, но сега е изключена.
Постепенно вибрацията се превърна в пулсация.
Върза, регулярна, сякаш създавана от машина. Ако не беше убеден, че е невъзможно, би решил, че някъде под камерата се е задействал компресор.
Вероятно вибрациите идваха от някоя фабрика в Кайро, която включваше моторите си за деня. Цялото варовиково плато можеше да завибрира от нещо подобно.
— Разбрах, звук от града е. От някоя фабрика.
— Новата фабрика за електроуреди е на километър оттук.
— Трябва да е от нея.
Вибрация — нов вид замърсяване. Предвиждаше, че това ще доведе до ад в археологическата зона. Върна се към работата си.
Сега, след като острието се беше охладило, той напредваше по-лесно — просто го допираше до повърхността, без да натиска. Навътре камъкът беше по-мек. Мартин работи известно време, преди да осъзнае, че от тавана се сипе прах. Спря да пробива и освети камерата с фенерчето.
С удивление установи, че в тавана се бяха отворили същински гейзери от прах, сякаш беше компресиран или притиснат отгоре.
— Ахмад?
— Да.
— Става ли нещо горе?
— Колкото и странно да звучи, видях чакал. Мислех, че вече са прогонени от Кайро.
Върна се към работата си. Беше на броени милиметри от заветния образец — бургията се движеше — и ето! Сега трябваше да я изтегли и да вкара сондата — тънка лапа от същата закалена стомана.
Извади сребристата сонда от куфарчето си и я включи в генератора, който използваше за източник на енергия. Вкара я в тясната дупка, издълбана от бургията, или по-скоро се опита. Пулсациите правеха това по-сложно от вдяване на игла.
— Знаем ли дали фабриката някога спира?
— Излез, Мартин.
— Защо?
— Защото започвам да го усещам тук, а не би трябвало.
От тавана се посипаха отломки и той осъзна, че това не е обикновено събитие. Беше сигурен, защото подът досега беше чист, а камерата непокътната. Следователно подобно нещо се случваше за пръв път, а Ахмад бе прав — трябваше да се измъква веднага.