— Но ти не си свързан с писането?
— Е, разбира се, че съм. Донякъде. В смисъл, че мога да видя света им, да чуя гласовете им. По дяволите! Глупак. Глупак!
— Аз ли съм глупак?
— Аз съм глупак, на психиатър не се казва, че чуваш гласове.
— Гласовете ли не искат да ми разкажеш за тях?
— О, мамка му. По дяволите, гласовете изобщо не ги е грижа.
— И какво казват?
— Плачат. Страдат. Някои от тези хора бяха на двора и когато ги докоснах, успях да ги видя — да видя ръцете, лицата. Това само налудничаво ли звучи, или изумително налудничаво?
— Звучи, сякаш мога да си купя новия лексус, който съм си заплюл.
— Знаеш ли какво е паралелна вселена?
— Нещо, което съществува дълбоко в суперускорителя на частици на ЦЕРН за една милиардна от секундата?
— Не ти плащам, за да се заяждаш с мен, Хенри. Изваждаме три минути от парите, които ти дължа, за тази малка забележка.
— Опасяваш се, че ти се подигравам, но няма такова нещо.
— Ами?
— Опитвам се да намеря смисъл в това, което ми говориш.
— Ще те притесни ли, ако ти кажа, че в паралелната вселена доктор, много напомнящ на теб, на име Франк Уилърсън, в момента се движи на северозапад заедно с повечето хора от общността, и е без душа?
— Вероятно по принцип всички бихме се чувствали по-добре без цялата тази митология за душата. Нека обаче се занимаем с това, което знаем, че сме, и да го направим тук, в тази стая. Ти тук ли си, или си проекция от паралелна вселена, Уайли?
— Виж, имах близка среща със същества от трета паралелна вселена преди няколко години и заради случилото се… правя това, което правя.
— И то е?
— Бих казал, че нямам никаква идея, но започвам да се досещам. Аз съм балансиращият фактор между положителната и отрицателната земя.
— А, разбира се, това е напълно смислено. В такъв случай ти Бог ли си, или просто Иисус?
— Аз съм Наполеон, копеле.
— Не успя да ме заинтригуваш, Уайли. Всеки психиатър достига до точка в кариерата си, когато трябва да тегли чертата. Без повече Наполеоновци. Преминах този етап преди време.
— Побъркан ли съм?
— Разбира се, че си побъркан.
— Какво мога да направя по въпроса?
— Идвай често. Плащай си таксата.
— Ти си циничен човек.
— Да, такъв съм.
— Виж, ще се извиня на жена си, че излязох на двора гол. Ако достигнем до компромис.
— Това компромис ли е?
— Когато си отегчен, обръщаш твърденията на пациентите във въпроси. Сега го правиш.
Хенри вдигна ръка, дръпна ръкава си и си погледна часовника.
— Радвам се, че се налага да ти го кажа, Уайли, времето ти свърши. Можеш да си уредиш нов час при Марла.
— Може ли да я изчукам същевременно?
— Ако искаш да продължиш лечението си при мен, не.
— Не ме харесваш особено, нали?
— Искаш ли да те харесвам?
Уайли напусна кабинета, без да си запише друг час. Какъв беше смисълът? Добрият доктор не вярваше и на думичка от казаното. По дяволите, той самият не вярваше и на една дума от това, което беше казал.
Докато караше джипа, взе решение. Щеше да го смени. Просто щеше да се върне и да смени текста. Защото, ако го подменеше, може би щеше да промени и станалото. Нямаше да има вече разбито семейство Уинтърс, край на опустошения свят.
Подкара по-бързо, мислеше единствено за своя компютър, за неотложната необходимост да се върне към писането — то се завръщаше и бързо нарастваше в някакъв потоп от думи, който искаше да се отприщи. После ярки светлини заляха задното стъкло на колата.
По дяволите, нямаше нужда от още един акт, щеше да се наложи да се яви повторно на шофьорски изпит, а това щеше да отнеме време и да го изнерви много.
— Хей, Мат, съжалявам. Май че карах малко бързичко.
— Уайли, караше със сто и седемдесет.
— О, това не е добре.
— Знаеш, че обикновено не спирам хора от града. Но…
— Как е Бека?
— О, я стига.
— А да ти взема кутия „Партагас“? Или просто да ти дам петстотин долара да си купиш? В брой, сега?
— Ще взема парите и пурите, но все пак трябва да ти съставя акт.
— О, мамка му, Мат.
— Защо караш толкова бързо? Честно?
— Какво да ти кажа? Луд съм.
Мат написа акта и го подаде на Уайли да се подпише.
— Ще ти вземат четири точки заради нарушението, това е град все пак… Сто и седемдесет е прекалено, Уайли. Съжалявам.
Четирите точки в добавка към осемте, които вече имаше, вещаеха не само повторно явяване на изпит, но и изслушване в съда.
— Ще се обадя на Джордж Пиколо и ще го уведомя, че ме тормозиш.