— Направи го и ще те спукам от бой.
Да, Мат беше по-едър, но пък Уайли се ядосваше повече, както винаги.
— Дай ми проклетия талон и, за Бога, не казвай на Брук, иначе ще загазя много сериозно.
— Е, може да не ти се отрази чак толкова зле.
— Хайде да направим така, ще се прибера с шейсет километра в час, а после ще отида до пещерата за пура. Ще ти се обадя по мобилния да дойдеш да споделиш удоволствието.
— Пушиш ли ми пурите, ще загазиш. Запомни го, защото дежурството ми свършва след час и ще дойда да проверя.
Уайли скри акта добре и отново потегли. Щеше да намери начин да изпрати тайно тлъстия чек до шерифството в Куикън. Все някак.
След като се прибра в кабинета си, той извади бутилката „Удфорд Ризърв“, която криеше в долното чекмедже на бюрото си, и отпи.
В следващия миг, или поне така му се стори, нечии гласове го събудиха. Дали беше заспал? Какво беше станало? В първия миг реши, че е прекосил в другата вселена. Но после различи гласовете. Брук идваше от гаража заедно с децата. Беше ги докарала от училище.
Той погледна изумен часовника си. Беше четири и половина, а слънцето започваше да се спуска. Беше стоял тук през целия ден. Пишейки? Нямаше представа.
Вслуша се във веселите гласове на Брук и Келси, които си подхвърляха закачки, и в тежкото тътрузене на Ник по стълбите.
После дойде тишината и той се ослуша. Скоро отново се появиха гласове — шепнещи, крещящи, настояващи, долитащи от другата вселена.
Беше Мартин, говореше си сам и Уайли разбираше защо. Бедният човек беше останал сам в къщата и се опитваше да се насили да не следва семейството си. Измъчваше се ужасно.
Мартин викаше, Мартин беше по-отчаян от всяко друго човешко същество, което Уайли беше срещал.
5.
3 декември
Бункерът
И изведнъж Уайли видя дървета. Трева. Знаеше, че е далеч от Хароу, Канзас.
Искаше да се върне към Мартин. Усещаше как съзнанието на нещастния човек се мъчи да открие решение, долавяше жаждата му да се предаде и да си пръсне мозъка, а също и агонията му, че не може да го направи, защото онези, които обичаше, бяха лишени от този избор.
Пое дълбоко дъх, затвори очи и видя, че е на поляна сред борова гора. В земята имаше отдушници, които тихо жужаха. Два елена изплуваха от сенките, като се ослушваха внимателно.
Уайли реши, че знае къде е. Мартин все пак беше последвал семейството си. Беше натъпкал колата си с храна и вода и бе тръгнал през горите и полята на любимия си Канзас. И бе стигнал дотук.
Но не, беше твърде тихо и твърде… е, думата, която изникна в ума му, беше „зловещо“. Витаеше усещането за зло. Елените бяха неспокойни, въртяха опашки и се оглеждаха тревожно.
Падаше нощ, западът беше плътно покрит с облаци… а сред облаците се забелязваха проблясъци. Уайли се опасяваше, че това е знак за появата на дисковете.
В следващия миг вече не беше на поляната, а в някакво сиво място, изпълнено с тихо шумолене. Имаше стени и дълъг коридор, осветен от крушки зад метални решетки.
Прокънтяха стъпки — някой се движеше бързо. Мъж в униформа зави зад ъгъла. Генерал Ал Норт крачеше по коридора на военния бункер. Уайли видя, че дрехите му са мръсни, лицето му бе плувнало в пот, а сивите му очи, преди изпълнени с решителност, сега бяха неспокойни като на плъх.
Значи беше оцелял след атаката. Уайли се бе чудил какво ли е станало с тези хора. Заплахата беше огромна, засягаше целия свят, а Вашингтон беше поел един от първите удари.
Ал влетя в кабинета на Том Самсън.
— Президентът знае ли за това? — извика той, като хвърли смачкани листове хартия върху бюрото на началника си.
— Как смееш?
— Казваш им да се събират? В групи? Луд ли си?
— Проклет да си.
— О, достатъчно, Том. Този път прекали. Изобщо не трябваше да те назначават на този пост и двамата сме наясно по въпроса. Но това е… Не е просто некомпетентност. Това е измяна и искам задоволително обяснение, или ще ви арестувам, генерале.
— Ти? Ти нямаш такива правомощия.
— Сега сме във война. Нямаме връзка с по-висшестоящите.
— Президентът на Съединените щати е на две врати оттук.
— Мен ме е грижа, а теб не, и трябва да ти кажа, че ако не ми изтъкнеш основателна причина, ще те застрелям собственоръчно. Колко души са получили писанията ти?
— Твърде малко, като се има предвид, че съм принуден да доставям листовките с цепелини, камиони и малки самолети „Чесна“.
— Нека те питам още нещо. Установихме връзка с форт Райли преди около три часа и оттам ни казаха, че няколко малки градчета северозападно от Топека са били ударени тежко миналата нощ. Имали са твоята листовка. Събрали са се в църквите. И осем от всеки десет души сега са скиталци. Благодаря ти, Том. Благодаря ти от тяхно име, от името на семействата им, от името на страната. И впрочем защо точно в Канзас? Защо изобщо си пратил листовки на тези хора? Да не би някак да си знаел предварително, че окръг Лаутнер ще бъде нападнат?