— Разбира се, че не.
— О, не, напротив, знаел си. Защото си го избрал специално. Преди два дни си пратил цепелин да мине над цялата тази област.
— Рутинно.
— Нима? Защо не избра Топека? Защо не Канзас Сити? Вместо това го изпращаш над един малък окръг. Така че те питам, Том, на чия страна си?
— Не ставай смешен.
— Нашето командване е в пълен безпорядък, Том. Навсякъде по света падаме сред пламъци. Базите ни са атакувани от дисковете отново и отново, хиляди дезертират — свършени сме.
— Имаме оръжие.
— Какво? Бомбардировачи „Стелт“? Ядрени ракети, като онази, която не успя да разруши лещата на Великденските острови? Да, това беше добър ход. Ние ги бомбардираме, а те ускоряват темпото. Така че не съм сигурен, че изобщо искам да чуя за това проклето оръжие.
Ал вдигна смачканата листовка.
— Искам да чуя за това, Том.
— О, за Бога. Някой казвал ли ти е какъв ужасен задник си?
— Моля те — настоя Ал.
— Твърдиш, че не съм изпълнил задълженията си — като говорим за Канзас, се сещам да напомня, че твоето място е в Левънуърт.
Трябваше ли Ал просто да извади пистолета и да стреля? Как би реагирал президентът на подобно действие?
— Том, трябваше да им кажеш да се крият, да се затворят на места, където не може да проникне никаква светлина. Да затрудниш атаката максимално. Изисква се да стоят на тъмно, вече знаем, че дисковете се оттеглят при изгрев-слънце.
— Рибите се събират, защото математически степента на оцеляване сред големите популации, нападани от хищници, е по-голяма, отколкото тази при изолирани индивиди. Същото важи и за добитъка. И при тези обстоятелства, приятелю, същият принцип важи и за нас.
— Да го кажем на президента.
— Листовките се разпространяват колкото се може по-бързо и това ще продължи. Знаеш ли защо бяхме загрижени за окръг Лаутнер?
— Не.
— Твоят приятел, археологът, е там. А онези искат той да загине, уверявам те.
— Те? Боря се с лещи, които изпускат дискове всяка нощ и сеят опустошение. Няма никакви „те“.
— Има някой зад тези лещи и дискове, не се съмнявай. А твоят приятел е в опасност, защото има ума и знанията за дълбоката древност, за да разгадае какво става и може би… само може би… да открие уязвимост. Те го знаят и искат да го премахнат.
— Хванали ли са го?
— Не знам. Мястото е в хаос. Нямаме връзка.
— Защо ли не съм изненадан?
— Все още ли искаш да ме разстреляш?
Ал замълча.
— Тогава започни да уважаваш заповедите ми. Отдай чест и ме наречи „сър“.
Ал поклати глава и се засмя.
— Направи го веднага, по дяволите!
Двамата мъже се гледаха гневно известно време. Ал не отдаде чест.
— Върша си работата, Ал. По най-добрия начин. При възможно най-тежките условия, пред които е изправяно командването.
Бавно, сякаш самата му ръка се противеше, Ал вдигна длан и отдаде чест.
— Да, сър — каза той.
— Добре. Имам среща с президента. Настоявам да присъстваш.
Това изненада Ал толкова много, че той почти се задави. Смяташе, че ще тръгне към Диего Гарсия, за да се освободят от горивните отпадъци. Сякаш все още имаше Диего Гарсия, камо ли база или гориво.
Да се видиш с президента, беше подарък. Обикновено не можеше да отиде, освен ако не бъде повикан, а Уейд не беше в настроение за скуош, макар че тук имаше добро игрище, беше го огледал, когато пристигна за първи път. В онзи миг всичко му се струваше вълнуващо и интересно, смяташе, че просто ще взривят онези лещи и ще се върнат триумфално у дома.
Когато тръгнаха по коридора, Том сложи ръка на рамото на Ал.
— Ние не сме приятели.
— Не.
— Но временно трябва да забравим разногласията си. Чака ни битка и сме в голяма беда. Ще чуеш доклад, който сигурно ще те разстрои. Но може да ти вдъхне и надежда. Искам вътре да спазваш напълно военната дисциплина и субординация. Президентът ще попита за твоето мнение. То трябва да потвърди моето.
— Да, сър.
Ал реши, че така трябва да бъде. Просто се молеше Том да е прав. Тази работа със събирането на хората все още не му звучеше убедително. Звучеше му като преднамерен саботаж.
Минаха през външния кабинет. В него нямаше красиви мебели, беше създаден единствено и само за работа. Ако президентът беше тук, значи катастрофата се е разгърнала. Помещението беше натъпкано с комуникационно оборудване. В коридора стояха агенти от тайните служби с автомати — млади мъже с уплашени очи, които наблюдаваха минаващите генерали. Семействата на повечето от тях живееха в Арлингтън и Бетезда, а тези общности бяха нападани цяла седмица и бягащите върволици от коли задръстваха междущатските магистрали.