— Имаме — отговори Ал.
— О, за Бога. Тогава ми донесете доклад — засмя се президентът. Видът на озлобено пребито куче се върна. — Или просто им кажете да се самовзривят. Искам да кажа, защо да чакат? Скитането е неприятно за стъпалата, казват.
Той измъкна красив четиридесет и пет калибров пистолет от чекмеджето. Постави го на бюрото.
— Можете ли да си представите какво ли е да си бременна жена сега? Навън? — Вдиша през зъби. Лицето му беше толкова зачервено, та Ал реши, че може би получава пристъп. — Господи, толкова е прекрасно. И колко странно, че не сме го знаели. Всичкото това крещене, всички тези машинации, парите, Боже мой, парите — и какво стана накрая? Стигнах до следния извод: всичко това не струва радостната изненада на едно дете, когато види как едно-едничко листо пада в чистия есен въздух. Детето пляска с ръце от радост, защото листото е червено, а преди е било зелено.
— Господин президент…
— Разбира се, че съм се побъркал, Том. За Бога, в тази ситуация лудостта е нормална. Мили, къде си, скъпа, дали вървиш по мрачните пътеки с всички останали? О, Мили. Четиридесет и четири години тя вървя до мен, приятели. Четиридесет и четири години. Пожертва всичко, всичко, което можеше да даде. Дори не смея да си помисля за Марк. Някъде в себе си крия надежда. Бедното ми момче.
Той вдигна пистолета.
— Господа, искате ли да се присъедините към мен в яденето на куршуми?
— Господин президент!
— Ал, знаеш ли какво? Ти си най-добрият човек, когото познавам. — Той се засмя. — Затова дадох на този лайнар твоята работа. Той може да я върши, той е истинско копеле. Съжалявам, Ал, но ти дойде в изгорения край на епохата. Няма вече място за добри мъже.
Президентът въздъхна.
— „… и кой зъл звяр, дочакал своя час, пълзи към Витлеем…“ Имах прачичо, който е познавал Йейтс. Запознал се с него, като отишъл до апартамента му в Дъблин и почукал на вратата му. О, Господи, гласът на този мъж! Гласът на Йейтс!
Той заплака и Ал за малко да заплаче с него. После в стаята се промъкна странен звук, като кискане. Толкова странен, толкова особен, че Ал веднага разбра — подобен звук не е бил чуван на земята преди, поне не и в този цикъл на историята.
Главата на президента се извърна наляво и се взря в стената. После извърна лице отново към тях, очите му бяха замъглени от сълзи:
— Защо?
Сякаш се обръщаше към Том. Сякаш го умоляваше, но защо… нали Том беше негов подчинен.
След това се случи нещо, което за Ал бе така шокиращо, както идването на яхналите коне испанци за ацтеките. В стаята имаше нещо, което не можеше да е там, което беше дошло от никъде — не от стената, а от звука в стената. Ал не можеше да каже на какво точно прилича — на черупка, толкова черна, че поглъщаше светлината, или пък на машина, която се оттласква на огромни крака, или дори на гигантски паяк. Нещо като чудовищата, които излизат от дрешника, когато си на четири години, и постепенно изчезват след детството.
Чу глас: „Agnus Dei“, Божий агнец. Звучеше толкова чист, сякаш бе най-високият и далечен глас — отвъд съществуването. Уейд се възнасяше.
— Qui tollis peccata mundi — прошепна президентът, — който отнема греховете на света.
Трясъкът на пистолета беше като повей от дъха на Сатаната, толкова свиреп, че накара Ал да извика, толкова огромен, че сякаш сви целия бункер със силата си и го разтроши на парчета.
Ал хвана тялото, преди да се свлече на пода. Миришеше на кръв. Левият клепач на Уейд трепереше като крило на ранена пеперуда, после зелената и кървава повърня избликна от него с бесен, устремен тласък.
Хората от тайните служби се изсипаха в стаята. Един от тях вдигна автомата си и го насочи към Том, който остана съвсем невъзмутим, на лицето му заигра бледа следа от усмивка. Той дори не погледна агента с оръжието или другите, застинали в рамката на вратата мъже.
— Имам мисия за теб, Ал — каза той. — Остави го, ще трябва да тръгнеш незабавно.
Ал положи президента — Джими — на застлания с килим под и застана мирно.
— Да, сър — отвърна той и отдаде чест на командващия си офицер, сега водач на свободния свят.
6.
3 декември
Издирван
Мартин продължи да кара, без да обръща внимание на скърцането на гумите и на стърнищата, които дращеха страните на колата. На изток припламваше оранжевото зарево на зората, затова нямаше много време, преди светлините на следовниците да станат невидими и да изгуби възможността да ги настигне, вероятно завинаги.
Миналата нощ беше тръгнал от къщи, за да им пресече пътя, но не беше успял да намери семейството си. Скиталците бяха отминали, но бяха толкова много — много повече, отколкото беше смятал, и семейството му беше потънало в тях.