Погледна компаса. Опитваше се да кара в посока север-северозапад. Скиталците вървяха в права линия, или поне така се говореше.
Отначало се беше опитал да вразуми Линди. Беше взел Уини и я занесе в колата — и бе ухапан заради това. Изобщо не успя да намери Тревър, което само задълбочи още повече ужаса му.
Навсякъде беше пълно с крещящи хора, които молеха любимите си да не си тръгват, опитваха се да ги събудят.
Бяха тръгнали по Трета улица покрай редиците магазини. Зад тях се намираше Оук Стрийт, след това идваше Линърт Лейн, после равнините, а след шестнайсет километра — Смоуки Хилс. Отвъд тях бяха билата, после Канада. И някъде, беше уверен в това, ги чакаше онова, което им беше отредено.
Беше се довлякъл до джипа си, когато се появи Боби.
— Хей, човече, трябва да го направим по друг начин.
Мартин го погледна и му се стори, че гледа отвъд голяма черна река към човек, чийто живот се развива на по-добрия бряг. Опита да сдържи сълзите си, но когато приятелят му сложи ръка на рамото му, те рукнаха. Боби остана с него, докато откъм Оук Стрийт се разнесоха викове, а после и изстрели. Следовниците убиваха скиталците, вероятно по предварително съглашение. Това бе нещо обикновено в тези дни, не се смяташе за убийство.
— Трябва да вървя — каза Боби. — Стой тук, идваш вкъщи с нас.
Мартин беше изчакал няколко минути, но после обърна колата и тръгна към Линърт Лейн. Сред незасятите поля бе видял бавно движещи се светлини, които изчезваха в нощта. Имаше и гласове, викове, молби, които отекваха в тишината, а после глас, висок и изпълнен с нещо, може би с вяра.
— Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото… — гласът се изгуби сред бурния вятър и гръмотевиците на запад.
Мартин не се беше връщал в методистката църква на Трета улица. Не можеше да отиде и в дома на семейство Чалмърс.
Вместо това потегли в нощта по път 1540 към Смоуки Хилс. Познаваше всеки сантиметър от хълмовете. Като момче беше ловувал тук с баща си диви патици и елени. Сега там беше къщата му. Вече не ходеше на лов, може би защото Тревър не проявяваше интерес. Той предпочиташе спокойствието на риболова и предната събота бяха ходили до Кау Ривър, използваха карагьоз, за да ловят риба-котка… Само че Уини и Линди ги бяха сметнали за луди, че използват карагьоз като стръв за риба-котка, но те бяха жени и… о, по дяволите, трябваше да отбие за миг.
Когато най-накрая се прибра, осъзна, че е в шок. Имаше нужда от медицинска помощ. Но Уилърсън беше единственият лекар в града, а той беше тръгнал със скиталците. Мартин взе няколко ксанакса. Използваше успокоителното, когато дойдеше времето за плащане на сметки.
Разхожда се като призрак из дома си, ходеше от стая в стая, прегръщаше любимата плюшена зебра на Уини, която тя бе кръстила Недодялко, и заравяше глава във възглавницата на Тревър. Накрая се озова в собственото си легло, притиснал една от нощниците на Линди до лицето си. Остана така до изгрев.
От предната врата се чу позвъняване. Беше Роуз с храна, силна храна, която се дава на споходените от тежка скръб.
— Хароу сформира комитет — съобщи тя. — Следовници. Добре дошъл си да се присъединиш. Ще вземат храна и вода. Някои смятат да изминат целия път.
— Все още ли знаем къде са?
— Хелън е там с уоки-токи. На около осемнадесет километра са оттук, движат се с пет километра в час. Север-северозапад, като всички останали. Намират се на около миля от скиталците от Холкомб и явно двете групи ще се срещнат около обяд. Тогава ще станат около две хиляди души.
— Две хиляди?
— Скъпи, има само осемнайсет незасегнати семейства тук, в Хароу. Нито едно в Холкомб. Всъщност Боби отиде да провери — мястото е напълно пусто.
После добави:
— Освен това се губят и някои деца. Деца на засегнати. Малките останаха, но не можем да открием петнадесетина от по-големите. Не са скиталци, но не са и тук.
Още едно неизвестно, което пораждаше нови опасения.
Роуз му помогна да натовари в джипа всичко, което ставаше за ядене и пиене — стек „Д-р Пепър“, две глави целина, бира, мляко, разни сокове, соевото мляко на Уини, всички ядки, всички сладки и соленки, които успя да открие.
Потегли малко след пладне, тръгна по път 205 към кръстовището на Холкомб. Кръстосва околността в продължение на часове, без да открие никакви следи. Тласкан от нарастващ страх и раздразнение, той минаваше през полета, завиваше край огради и през цялото време не попадна дори на едно човешко същество, скиталец, следовник или пък незасегнат.