— Линди, Линди!
Нечия глава се извърна и той видя празната усмивка на Берил Марш, местния банков мениджър. Отмина го.
— Линди! Тревър! Уини!
Косата ѝ се появи отново и този път беше сигурен.
— Линди, хей, аз съм, скъпа. Ще ви отведа у дома, с джипа съм, ще ви откарам у дома.
Изравни се с нея. Без съмнение беше Линди, със зелените си очи, гордия прав нос и подскачаща руса коса.
— О, скъпа, открих те. Слава Богу! — Той се огледа.
— Къде са децата? Уини? Къде е Уини?
Нито поглед, нито дума. Той изтича пред нея и ѝ заговори, ходейки заднешком.
— Децата, Линди? Къде са децата?
Тя продължи право напред, лицето ѝ си остана безизразно. За разлика от другите, дори усмивката ѝ си беше отишла. Носеше се като валкирия, могъща здрава жена… от която, помисли си той, ще стане отличен роб.
Дали щяха да ги заведат в друг свят, както роботърговците бяха постъпвали със събраните в Африка роби? Сигурно хората, наблюдаващи заминаващите кораби, се бяха чувствали точно като него. Някога беше гледал на това просто като на история, но сега милионите загубени семейства бяха част от сърцето му.
И той се замисли, че нефилимите, тези странни насилници, споменати в Битие, наречени паднали, са поробили човечеството в предбиблейски времена. Бяха ни поробили, а после бяха изчезнали. Мистериозно.
През последните години, докато събираше сведения, беше все по-склонен да приеме идеята, че в далечното минало е имало някакъв вид взаимодействие между хора и извънземни, която бяха довели до катастрофата, състояла се 12 000 години преди новата ера, когато строителите на величествените монументи бяха изчезнали внезапно.
Дали е било война? Или нещо като ставащото сега? И дали тези хора отиваха към някое далечно място, за да ги сполети съдба, вероятно неизвестна дори и на Бог?
После се случи чудо. Видя Уини — тътрузеше крака и накуцваше леко. Той изтича към нея, вдигна я на ръце, извика, зарови лице в нея — и тогава осъзна, че краката ѝ продължават да се движат. Обърна я назад към колата и я свали на земята. Тя направи няколко крачки, после, сякаш движена от някакъв вътрешен жироскоп, се обърна рязко и продължи да върви с другите. Той притича до нея.
— Нося ти соево мляко, миличка — Бръкна в джоба си, измъкна кутията и ѝ я подаде. Тя я взе и я изпи.
— Благодаря ти, скъпа — чу се да казва той. — Благодаря ти.
После извика:
— Тревър! Тревър Уинтърс! Татко е тук, нося ти сок от боровинки. Сок от боровинки.
Гърлото му се сви и трябваше да спре. Овладя се и продължи:
— Тревър Уинтърс, Тревър Уинтърс.
Движеше се напред-назад из тълпата и внезапно очите му бяха заслепени от светлина.
— Мартин, приятелю!
— Ти си…
— Джордж Матюс, водопроводчикът.
— О, Джордж, за Бога…
— Тревър ли търсиш?
— Да. Нося и соево мляко за Уини.
— Уини вече не съществува, а Тревър не е тук.
— Не е тук?
— Да, Тревър не е скиталец.
Мартин стисна рамото на мъжа.
— Джордж, сигурен ли си!
— Става нещо странно. Децата са избягали.
— И те… добре ли са, Джордж?
— Не знам, но дъщеря ми е с тях. Жена ми е тук.
— И си сигурен, че… Тревър не тук. Напълно сигурен?
— Не съм сигурен в нищо на този свят, братко, но бях тук целия ден с Моли и виждах често Уини и Линди, но не и него. Забелязах го след църквата — отиваше към Смоуки Хилс с дъщеря ми и част от гимназистите.
Мартин се извърна с намерение да се върне незабавно вкъщи и… тогава видя как над колите на следовниците като ярко покривало се спуска дебелият стълб светлина.
— О, Господи! — промълви той.
Джордж също се обърна и го видя.
— Мили Боже!
Затича се устремно сред скиталците, които продължаваха спокойната си равномерна крачка. Първият импулс на Мартин беше да го последва, но златист лъч се спусна, тънък като острие на бръснач, и Джордж засия за миг, а после се върна назад, присъединявайки се към равномерната крачка на скиталците.
Беше станало мигновено. Мартин с усилие се застави да не бяга, насили се да следва стъпките на скиталците, да се преструва на един от тях. Тръгна до жена си. Писъците зад него подсказваха, че светлината се е захванала с всички следовници. Тяхното съчувствие и любов бяха използвани, за да бъдат заловени.
После видя как Уини пада и извиква. С цялото си същество искаше да отиде да ѝ помогне, но продължи да върви.
Скиталците никога не забавяха крачка, но понякога някой сред тях падаше, а останалите просто минаваха през него.
Беше брутален — но и брутално ефективен — процес на подбор, помисли си той. Само силните щяха да стигнат, само те бяха нужни. Над главата му нещо прошумоля. Дали не прелиташе голям бухал? Но крилете на бухала бяха безшумни.