Унищожи човек, сътвори човек.
Дали това беше вярно и за другите светове?
Той въздъхна. Беше ли уморен? Беше повече от уморен. По-изтощен, отколкото смяташе, че е възможно.
Не мислеше, че може да си представи какво страдание се разразява в света на Мартин. Засега всяко човешко същество на планетата, което не беше скиталец, бе загубило поне един любим човек. Самият мащаб на подобна катастрофа беше невъобразим. Потресаващо.
Какво може да напише за него? Че изпълва със сълзи очите му, че кара устата му да пресъхва и стомаха му да се изпълва с киселини?
Описанието на всичко това беше отвъд способностите на велик писател и със сигурност отвъд неговите.
Четиринадесет. Не спираше да се завръща към това число. Четиринадесет свещени места, които съществуваха, за да ни помогнат да възстановим знанието, направило човека безсмъртен. Гиза, Тасили, Олантайтамбо, от другата страна Великденските острови, Сукотай, Персеполис и Петра — за да ни помогнат да си възвърнем знанието, но и за да ни предпазят от собственото ни невежество.
В света на Мартин те се бяха провалили. Бяха закъснели — макар и на косъм. Бяха близо, но не достатъчно, не и навреме. Затова и Самсън го гонеше.
Знанието, което притежаваше, продължаваше да е опасно.
Сега беше вечер, на тази земя, на земята на Мартин, вероятно на всяка земя във всички вселени, които изпълваха невъобразимата небесна твърд, включително и тази на влечугите.
Никога не я беше виждал. Беше я зървал за миг, вероятно при отвличането онази нощ — беше усетил тънките ръце на чудовищата, беше усетил как го насилват.
Смяташе, че знае защо се прави това. Те имаха нужда от посредник, който да разпространи вярата. Проблемът беше, че бяха избрали грешния човек. Имаха нужда от Нобелов лауреат или политически лидер, а не от писател на романи на ужасите.
Лоша работа, нещастници!
Гласове, пълни с въодушевление, го увериха, че все още всичко е наред, поне в околността. Ник и Келси играеха навън. Брук беше долу и правеше някоя от прекрасните си гозби.
Децата изглеждаха щастливи заедно, а това невинаги беше така. Макар и дъщеря му да беше на осем, а синът — на тринадесет, между тях все още имаше голямо съперничество.
След някоя и друга година Ник вероятно нямаше да иска да тича около малката си сестра, но сега се забавляваше, забравил за миг, че скоро няма вече да е дете.
Беше мрачен следобед, а от северозапад се задаваше буря. Типично за Канзас, макар и малко късно за сезона. Погледна към радиото, за да провери дали работи. По него предупреждаваха за бури. Диодът светеше в зелено, което значеше, че е включено, но не бяха предали сигнал за тревога.
И все пак сини проблясъци осейваха небето и отдалече долиташе тътен на гръмотевици. Бурята беше все още от другата страна на Холкомб, може би на седемдесет километра разстояние. Сигурно щеше да ги застигне през нощта.
Той не обичаше бурите. Страхуваше се, че дисковете могат да дойдат, че се крият сред облаците.
Но не. Лещите бяха котвите. Като куки, забити в хрилете на риба. А тук нямаше лещи. Не спираше да си го повтаря.
А после се замисляше какво ще стане, ако има дори само една или две? Тасили беше в средата на пустинята. Наска беше изолирано плато. Както и повечето от другите места. Бяха създадени отдавна — центрирани спрямо северния полюс от кой знае колко дълбока древност.
Много му се пиеше, но се страхуваше да отвори чекмеджето с алкохола. Не биваше.
Загледа се в думите на екрана. Линди и Уини с изтръгнати души, Тревър беше изчезнал, Мартин — заключен… Макар и да беше спрял да пише историята, тя продължаваше да се развива в яркия ад на съзнанието му. И в него Мартин наблюдаваше как старият му приятел заключва вратата на килията с насълзени очи.
Не, това беше препалено, трябваше да изчезне. Сега беше моментът.
Той маркира главата и я изтри — и ето, малко кръв, пот и сълзи изтекоха в небитието. Щеше да я пренапише в по-поносим вариант.
Празната страница остана пред очите му и той си каза, че всъщност предпочита празни страници.
Глупости, това беше ужасно, да съсипва работата си така. Но не можеше да остави хората си да страдат.
Започна нова глава. После спря. Не му изглеждаше редно просто да се втурва в писането, а и му беше писнало да използва лаптопа, затова го затвори. Писането на компютър беше пристрастяващо, а той вече имаше твърде много лоши навици, като пиенето и тайното пушене.