Извади старата си пишеща машина „Корона“ и я сложи върху бюрото. Това беше писателско сечиво. Тракаше като стар товарен локомотив, размазваше думите, запазваше всяка грешка. Всичките му творби бяха писани на тази стара машина. В началото лежеше в леглото и пишеше на ръка върху жълти страници, после ги набираше на машината. Цивилизован начин на работа.
Докато навиваше лист хартия на ролката, забеляза, че лаптопът не се е изключил. Вероятно проблем със захранването.
Отвори го, за да го изключи.
Имаше думи. Превъртя текста надолу. Всичко беше там, всичко написано досега. Пръстите му затракаха по клавиатурата. Думите се появиха на страницата и той ги изтри. Но те се появиха отново. Направи го пак, но колкото по-бързо действаше, толкова по-бързо се връщаха.
Това беше налудничаво. Не можеше да е вярно. Той отново изтри главата.
Думите сякаш подскочиха, после се появиха отново. Продължи да ги изтрива, отново и отново, докато накрая вече не се появяваше нищо — дори и премигване.
Господи, това не беше нормално. Не беше възможно.
Затвори „2012“. Време беше за тежката артилерия. На компютъра си имаше програма, наречена Zztz, която унищожаваше напълно всеки файл. Използваше сложната технология, прилагана от министерството на отбраната за унищожаване на секретни файлове.
Отвори Zztz и прехвърли целия файл „2012“ вътре.
— Неутронна бомба — промърмори тихо и нагласи Zztz на режим Defcon 12, най-високото ниво на унищожение.
Щеше да напише друг роман, голяма работа. С малко закъснение, може би, но щеше да измисли нещо.
Още докато наблюдаваше работата на Zztz, файлът се появи отново. Унищожи го и той се появи пак.
Нямаше по-висок режим на програмата от Defcon 12. Но имаше и друг начин да се справи с проблема. Влезе в DOS режим и набра erase *.*.
Когато се върна в уиндоус, всичко се беше възстановило.
Вгледа се в екрана. Това означаваше нещо, защото, ако не можеш да накараш функцията за изтриване на компютъра си да проработи, нещата със сигурност не бяха нормални.
— Брук — извика той.
От кухнята се чу отговор:
— Да!
— Ще дойдеш ли до кабинета за секунда. Важно е.
— Уайли, имам хиляда неща на главата.
— Брук, моля те.
— След минутка.
Установи, че трепери, усещаше неприятната студенина на треската и страха. Защото това беше доказателство, че зад всички тези кошмари, зад цялата тази лудост, има нещо реално. Точно толкова реално, колкото се беше опасявал.
Скочи и избяга от кабинета, сякаш вътре вилнееше пожар. Затича се надолу и прегърна Брук. Целуна челото, устните ѝ, врата ѝ.
— Хей, готвя, скъпи.
— Никога не ме напускай, никога не ме напускай!
Прегърна я и този път я целуна настоятелно, дръпна главата ѝ назад, притисна тялото ѝ към своето, докато тя не се опря в него, гърдите ѝ бяха долепени към неговите, гениталиите им се докосваха през дрехите.
Когато я пусна, очите ѝ блестяха от удоволствие.
— Очаква ни дълга нощ, надявам се.
— Ще те прекърша на две, прелестно създание.
После страхът се появи отново и той се хвана за нея, както удавникът се хваща за пояс в океана, и прошепна:
— Обичам те с цялата си душа.
Тя вероятно не разбираше какво беше вдъхновило това признание, но нямаше и нужда — усещаше искреността му. Погали го по главата и ръката ѝ, докосваща оплешивяващото му теме, беше нежна като крилете на пеперуда. Спомняше си жълтите светлини на верандата в юношеството му и нощните пеперуди, които издаваха единствения шум наоколо.
Чу се гръм, дълбок и нисък. Беше придружен от далечен проблясък на мълния и Уайли се затича, тласкан от толкова всепоглъщащ ужас, че едва не се напика от страх. Прелетя през дневната, изключвайки светлините по пътя си.
Излезе на верандата и погледна към заплашителните облаци, прорязвани от блясъците на мълниите. А после към децата си, тичащи под зловещата светлина.
— Деца, приберете се вътре, моля ви.
— О, тате…
— Има мълнии, опасно е.
Те продължиха да играят.
— Какво става? — попита Брук.
— Погледни небето!
— Да, и какво?
— Не разбираш ли?
— Скъпи, поне на два километра оттук е, а и едва се чува. Остави ги да играят.
— Не, моля те, заради мен. Много съм уплашен за тях, Брук. Много съм уплашен за тях и трябва да ми помогнеш.
— Мисля, че Кръчфийлд може да ти помогне, но трябва да го посещаваш редовно.