— Добре, качи се горе с мен за няколко минути и ще ти докажа, че има нещо сбъркано. Много сбъркано.
Тя го последва.
— Ето, изтрих седма глава на книгата си преди малко. И тя се появи отново. После изтрих цялата книга. И тя се появи отново.
— Изтрил си книгата?!
— Напълно. От командния режим на DOS. Пълно изтриване.
— По дяволите, тези пари ни трябват.
— Трябва ни… и аз не знам какво ни трябва, но знам, че хората от другата страна изживяват ужасен ад и ако мога да изтрия това и да го пренапиша, може би нещата за тях ще се подобрят, а може би и за нас, защото там вилнее кошмар, който скоро ще нахлуе и тук.
Тя седна на бюрото.
— Слушай, това са глупости. Ето я книгата ти.
— Изтрий я.
— Няма!
— Добре тогава, гледай… — Той мина пред нея, но Брук сграбчи ръката му. Хватката ѝ беше много здрава.
— Няма да го направиш, Уайли Дейл. Ще довършиш книгата и ще я предадеш в издателството, иначе ще загубиш мен и децата си.
— Моля?
— Колко глупости според теб може да понесе една жена? Отговори ми? Защото търпението ми започна да се изчерпва. Не издържам повече. Как смееш да ме водиш тук и да ме тероризираш с глупавите си игри. Можем да загубим всичко. Край. Писна ми да бъда жената на богат писател, който всъщност е едно бедно побъркано копеле.
— Не споменавай пред никого, че съм разорен.
— Напишѝ книга, която да се продава добре, и няма да си разорен. Сложѝ малко храна на масата, проклет да си.
Тя стана и изскочи навън, като му подвикна през рамо:
— Вечеря след десет минути.
— Очевидно има храна на масата — промърмори той, но много тихо. После се върна до бюрото, отмести старата „Корона“ и отвори лаптопа. Започна да пише.
Навън наелектризираното небе проблесна.
Уайли работеше усилено. Гръмотевицата отекна. Мълниите започнаха да падат по-близо, тътнейки в настъпващата нощ. Навън децата, сега увити в чаршафи, потънаха в мрака.
Сякаш смъртта отекваше в тези гръмотевици, защото той знаеше, че същата тази буря отвъд раздела между световете е довела крадците на души.
Брук започна да пее, както правеше винаги, след като се караха.
— Чуй присмехулника, скъпа, как пее над гроба ѝ…
Тя знаеше, затова и пееше песен за смърт. Затова и децата си играеха на призраци — дълбоко в себе си знаеха, че техните съответствия в другата вселена са загубили душите си.
— Вечерята е готова — извика Брук, — и този път можеш да дойдеш навреме.
Той се замисли за Мартин в затворническата килия. Видя го как стои сред клетката от стомана и бетон. Знаеше, че чува приятелите си, повечето от които познаваше цял живот, как спорят в съседната стая дали да го убият.
Не ги интересуваха десетте милиона. Какво значение имаха те в такъв момент? Но бяха получили предупреждение, а все още вярваха на властите.
— Идиоти такива — изкрещя Уайли. — Той знае нещо, затова генерал Самсън иска смъртта му. Човекът знае.
— Млъкни и ела тук. Вечерята ти изстива.
— Да, госпожо.
Тексас Макс, местният контрабандист, наскоро беше докарал малко хубав абсент. Уайли си купи, разбира се, и го скри в дъното на чекмеджето, след като го опита. Ужасно нещо, но влизаше добре в гърлото. Измъкна го, отви капачката на бутилката и отпи.
Мамка му.
Слезе на вечеря и започна да яде мълчаливо.
— Каква е тази миризма, тате?
— Каква миризма?
— Ъ… тати е ял сладник.
Брук го погледна, но не каза нищо. Като се надяваше да замаскира миризмата, Уайли сдъвка няколко парчета лук. Беше забравил абсента на бюрото. В миналото бяха имали сериозни караници за екскурзиите му в страната на наркотиците. След като установи, че няма нито едно официално място за пушене на опиум, той си беше спретнал пушалня в гаража. Заради една от книгите, които пишеше, трябваше да види какво всъщност представлява опиумът. Когато ги откри с Мат да пушат опиум, Брук направо побесня. Мартин имаше и лула за крек, но дори той не беше толкова луд, че да опита наркотика. И все пак се бе снабдил с лула. Пак заради проучване. Същото беше и с домината. Трябваше да обяснява много бързо, когато онази амазонка нахлу една нощ, настоявайки да получи пари за снимките. Добре поне, че човекът в оковите не приличаше на него, слава Богу.
Лайла обаче не се беше трогнала от Брук.
— Ако искаш да се облечеш в кожа, аз съм твоето момиче — каза ѝ. — Но внимавай, започна ли, няма да спра.
Брук беше в кухнята и вършеше неговата работа — миеше чините. Келси се присъедини към нея, все още маскирана като призрак, и гласовете им го накараха да се почувства безумно щастлив. Толкова обичаше това семейство.